Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Само онези, за които сметна, че ще издържат. Ти премина теста.

Тя се усмихна криво и продължи това, което правеше. Пред тях бяха поставени десетки документи, счетоводни отчети, писма, разпечатки от имейли.

Прегледа последните няколко в купчината. Облегна се назад и отбеляза:

— Изглежда, че в графата „различни активи“ шефът ми има близо един милион долара. По нищо обаче не личи къде може да са. Не е честно! Да знаеш, че има пари, но да не знаеш къде са. Как, по дяволите, ще платя на Джоузеф проклетия откуп?

Кафето ѝ стоеше непипнато пред нея. Даниел пиеше чай. В чашата имаше две пакетчета, оцветяващи водата в ръждиво кафеникаво. „Малко хора пият чай“ — замисли се тя. Майка ѝ пиеше. През последните шест години обаче жената само гледаше безучастно чашата изстинал „Инглиш Брекфаст Тий“ в старческия дом.

„Не мисли за това. Концентрирай се. Това тук е важното, това има значение“ — каза си.

Габриела си даде сметка, че се поти. Избърса длани в сините си дънки. Бе свалила якето си, но в кафенето беше топло и с вълнения ѝ пуловер, който сама бе изплела, беше много горещо. Бледозелената дреха беше дебела. Габриела си спомни как бе избрала преждата, как потърси в интернет хубави модели за яката и ръкавите, ирландска верижна плетка.

Отпи глътка кафе и отчупи малко от печената филийка, за която нямаше апетит. После с две ръце отчаяно посочи документите и измърмори:

— Какво да търсим сега? Сейфове?

— Полицията сигурно вече ги е открила, запечатала е всички.

Двамата замълчаха, заобиколени от шума от кафемашината, музика от компактдискове, предлагащи се за продажба, разговори и тракане на компютърни клавиатури. Тя погледна през прозореца и видя силуета на моста „Куинсбъро“, открояващ се ясно на фона на безразличното небе.

Отново отпи от кафето. Беше горчиво. Това не ѝ пречеше. Острият аромат я ободряваше.

Даниел попита:

— Ами някой семеен имот?

— Какво имаш предвид?

— Родителите на шефа ти? Братя и сестри? Някоя съща, която да е регистрирана на друго име, а не на Трескот.

— Да, да! — възкликна Габриела. — Има. — Очите ѝ блеснаха. — Може да е това. Миналата година, когато баща им почина, Чарлс и братята и сестрите му решиха да продадат семейната къща, но преди това искаха да я оправят. Той ходеше през два-три месеца да помага. Все още я ремонтират.

— На чие име е?

— На някакъв тръст, наречен „Бедфорд Роуд 109“ или нещо подобно.

— Полицията може все още да не е научила за това.

— Виждала съм снимки — продължи Габриела. — Това е идеалното място за скривалище на пари. Стара е, на двеста години. Има десетки стаи и огромно мазе. Колко място заемат един милион долара?

Даниел се засмя:

— Няма как да знам. Моите клиенти ми ги превеждат по банков път. Но вероятно не са толкова обемисти, колкото може да си представи човек. Къде е тази къща?

— Близо до Риджфийлд, Кънектикът. В западната част на щата, близо до границата с Ню Йорк.

— Знам го. Можем да отидем дотам и да се върнем преди края на ултиматума. Ще вземем моята кола. Държа я в гараж на две пресечки от тук. — Даниел обаче се намръщи и попита: — Телефонът там още ли работи?

— Не знам. Защо?

— По-добре опитай да се обадиш, преди да отидем.

— Защо? Мислиш, че Чарлс се крие там? Нали полицията каза, че са го засекли на Карибите?

— Не — отговори Даниел, — мисля, че полицията може да е в къщата.

— О! Разбира се.

Тя вдигна мобилния си. Даниел обаче я спря и посочи обществен телефон в задната част на заведението.

— Мислиш ли, че засичат разговорите? — попита тя.

— Вече съм минал в този стадий на параноята.

Тя стана и отиде при телефона. Вдигна слушалката и пусна няколко монети. След две минути се върна на масата, седна на стола до него.

Погледна го унило:

— Прав беше, Даниел.

— Кой се обади?

— Детектив Холоуей. Щатска полиция на Кънектикът. Казах, че съм сбъркала номера, и затворих.

Габриела въздъхна и тялото ѝ сякаш се смали. Даниел не беше много по-висок от нея — може би с два-три пръста — но в този момент тя толкова се сви, че той сякаш се извисяваше много над нея. Тя се умърлуши.

— Това беше последният ни шанс… Ох, Сара… Какво ще правя сега, Даниел? Ако не намеря тези пари…

Изведнъж замълча и вдигна рязко глава.

— Чакай, чакай…

Отново разрови документите.

— Какво? — изненада се той. — Приличаш на вълк, подушил дирята на овца.

С тъмния си нокът тя подчерта няколко реда в един делови формуляр.

— Това са сметките на неприспадащите се разходи на Чарлс. Лични сметки. Досега не им бях обръщала внимание, защото нямат нищо общо с бизнеса. — Отново прочете документа и посочи няколко числа. — Миналата година е изхарчил близо сто хиляди в бижутерийни и универсални магазини. Някои от предметите са били доставени на един адрес на Медисън Авеню, на някоя си Соня Дитрих.