Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Габриела погледна назад и прошепна трескаво:

— Мисля, че пак го видях. Мъжа с жълтата риза.

На следващото кръстовище с пълна скорост ги подмина още една полицейска кола. Не намали, но полицаите се оглеждаха.

— Трябва да се скрием. Знам едно място, където можем да отидем.

— Къде?

— Фонд „Норуок“ държи апартамент за гостуващи клиенти.

— „Норуок“… Ааа, твоята фирма, нали?

Той кимна:

— В момента е празен. Намира се близо до Първо Авеню, на Петдесет и някоя улица. — Той погледна табелата на близката пресечка — Седемдесет и девета улица — отбеляза: — Далеч е да ходим пеша. Но ме е страх да ползваме такси. Имат нова видеосистема. Могат да засекат снимката ти.

— Мога да вървя — увери го тя.

След пет минути той спря и я погледна.

— Не можеш да вървиш.

Тя си пое въздух, закашля се.

— Метрото, добре. — Отново се облегна на него. — Онзи мъж още ли е след нас? Онзи с жълтата риза?

— Не го виждам.

Даниел я хвана за ръката и я поведе на изток.

Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух и го остави да я води по тротоара.

— На „Медисън“, онзи мъж? Не беше мъртъв, рогато тръгнахме. И ти видя, нали? Сигурно ще се оправи, не мислиш ли? Беше толкова млад.

Даниел Риърдън не каза нищо за няколко секунди. След малко отговори:

— Не знам, Габриела. Зависи къде си го простреляла.

— Той беше женен. Носеше венчален пръстен. Може би има деца.

— Габриела…

— Не исках. Изпаднах в паника. Не исках да нараня никого. Но те щяха да ме спрат, а не можех да им позволя. Направих го заради Сара… Разбираш ме. Трябваше да направя нещо.

— Човек може да бъде прострелян и пак да оцелее.

— Линейката скоро ще пристигне, нали? След няколко минути.

На Седемдесет и четвърта и „Лексингтън“ минаха между колите и спряха на един светофар до количка за закуски. Продавачът извика:

— Искате ли хот-дог? Геврек?

Изгледа ги любопитно. След като видя, че не му обръщат внимание, се обърна към друг клиент и извади един кренвирш от сивкавата вода, в която се варяха.

Светофарът се смени в зелено и те пресякоха.

— Хората ни гледат, Даниел.

— Теб гледат, Мак. Не нас.

— Какво?

— Защото си красива.

Тя се усмихна вяло. Кимна към един магазин за сувенири.

— Шапки. — Посочи един рафт.

— Добре.

Влязоха.

Тя грабна първата шапка, която видя. Даниел обаче се усмихна и каза:

— По-добре не.

Посочи едно лъскаво лого на Лейди Гага.

— Ох!

Тя взе тъмносиня шапка с козирка без никакви щампи. Даниел избра черна.

— Якета?

В магазинчето обаче се продаваха само лъскави, натруфени дрънкулки от рода „Аз обичам Ню Йорк“, по-лоши и от безвкусната шапка. Трябваше да почакат, докато намерят по-добра дегизировка.

Купиха си също малки раници: черна за нея и тъмносива за него.

Даниел плати в брой и двамата нахлупиха шапките и пъхнаха саковете си в новите раници.

— Не е голяма дегизировка, но все пак е нещо.

На вратата Даниел погледна навън — за полиция и мъжа с жълтата риза, за Джоузеф.

— Чисто е.

— Но… — Тя го хвана за ръката и го погледна сериозно. — Чуй ме, Даниел. Това не трябва да продължава. Време е да ме оставиш. Тръгвай. Мисля, че никой не те видя — когато застрелях човека. Остави ме. Това не е твой проблем.

Той се наведе бързо и я целуна по устните.

— Ето, че вече е.

Тя примигна изненадано:

— Как така?

— Гледала ли си сериала „Криминални разследвания“?

— Да, гледах го редовно.

— Сега върху теб вече има мое ДНК. Ако те хванат, ще разкрият и мен.

Тя се усмихна:

— О, Даниел…

— Всичко ще се оправи, Мак. Обещавам.

— „Мак“ ли? — изненада се тя от споменаването на това име.

— Нали повече хора те наричат „Мак“, отколкото „Габриела“. Идва от фамилията ти, Маккензи. Не ми казвай, че никой не те нарича Мак.

— Вярно е.

Габриела не му каза, че двамата с баща си използваха прякори един към друг и той я наричаше точно „Мак“.

— Имаш ли нещо против да ти казвам така?

— Напротив, много обичам.

— А пък аз може би просто обичам теб — прошепна Даниел.

Тя замря при тези думи, после се отпусна и се притисна до него, от раменете до бедрата. За един кратък момент ужасите от уикенда изчезнаха.

1 час и 10 минути по-рано

Даниел и Габриела бяха освободили хотелската стая и седяха на една разклатена маса в някакво кафене в Горен Ийстсайд.

Тя кимна към хотела, в който бяха прекарали нощта:

— Винаги ли водиш момичетата в такива дупки?