Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Джоузеф бе най-щастлив, когато работеше.

Дори, както щеше да стане след броени минути, работата му да беше убийство.

Мълчаливият джипиес го изпрати да завие зад ъгъла и той спря. Беше стигнал до кафявата тухлена сграда, където живееше жертвата.

Докато мислеше как ще се развият събитията вечерта, Джоузеф отново си представи Габриела: красивото ѝ лице със сърцевидна форма, привлекателната фигура и всичко това — похабено от пискливия ѝ глас. Замисли се и за мъжа с нея, Даниел Риърдън. Изглеждаше умен и очите му излъчваха увереност, която почти не се изгуби, когато му показа ръкохватката на пистолета си.

Замисли се и за „Октомврийския списък“.

Очакваше го трудна нощ. Но нямаше нещо, с което да не може да се справи.

Сега, след като се увери, че наоколо няма полиция, той небрежно мина покрай входната врата на жилищния блок. Надникна вътре. Да, портиерът, когото бе видял по-рано, все още беше дежурен. Малко се подразни от присъствието на стареца в кабинката, което допълнително усложняваше нещата. Но какво толкова? Човек може да се справи с всичко, ако притежава достатъчно решителност и находчивост. А Джоузеф имаше и от двете. Той заобиколи отзад и преброи прозорците. Спомни си плановете на сградата, които бе намерил в Отдела по строителство на Ню Йорк. Да, жертвата си беше вкъщи. Той видя движещ се силует и примигваща светлина — телевизор или компютър. Сенки. В един момент блесна по-ярка светлина, после отново изгасна — вероятно от вратата на хладилника, защото се видя откъм кухнята.

Това му напомни, че много иска да си пийне „Спешъл Брю“. По-късно. Сега беше зает.

Имаше работа да върши.

Отиде при сервизния вход. Заключено, разбира се. След като се увери, че не могат да го видят от прозорците, извади отвертка от вътрешния си джоб и започна да човърка ключалката. В деветдесет процента от случаите това бе абсолютно достатъчно — специалните шперцове създаваха повече затруднения, отколкото помагаха.

Той провери пистолета си, после продължи да човърка ключалката. Дразнеше се, че приятелят на Габриела, Франк Уолш, живее на шестия етаж. Последното, което му трябваше сега, бе да изкачва толкова много стъпала.

1 час и 10 минути по-рано

— Не го виждам.

Даниел Риърдън имаше предвид мъжа, който ги следеше от Медисън Авеню — мъжа с измачкания сив костюм и яркожълтата риза, мъжа с очи като на ловджийско куче.

— Кой е този тип, по дяволите? — измърмори Габриела. — Мислиш ли, че е ченге?

— Не. Щеше да извика подкрепления. Ако го беше направил, сега тук щеше да има хиляда патрулни коли.

Вървяха бързо на юг по Второ Авеню. Вятърът ги пронизваше, а в небето се събираха ниски облаци. Тук все още бе сравнително богат квартал — имаше по-малко магазини и повече жилищни сгради — затова по тротоарите имаше по-малко хора, отколкото по-близо до Мидтаун. Те отново се огледаха.

— Може би е било съвпадение, че го видяхме два-три пъти зад нас.

— Сериозно ли мислиш така? — попита Даниел.

— Не. Но, честно казано, не искам повече да мисля за нищо.

Тя присви очи, хвана се отстрани и спря.

— Още ли боли?

— Да, боли. — Тя изтри една капчица кръв от бузата си.

— Лекар?

— Не. Полицията може да е предупредила спешните отделения. Хайде да вървим.

— Ако си си счупила ребро и е пробило белия дроб, може да стане сериозно.

— Ще търпя — сопна се тя. После добави по-меко: — Докато намерим Сара. Ще изтърпя.

Отново тръгнаха. Бързаха да се отдалечат възможно по-скоро от мястото на инцидента.

— Какво може да иска онзи мъж? — попита Даниел.

— Онзи с жълтата риза ли?

— Да.

Тя сви рамене, сякаш беше очевидно:

— Ако не е случайно съвпадение, сигурно иска „Октомврийския списък“. Какво друго? Джоузеф не е единственият, който се опитва да се добере до него, сигурна съм.

Даниел замълча, наклони главата си на една страна. След като още веднъж огледа тротоара зад тях, каза:

— Има още една вероятност за оня тип с жълтата риза.

— Каква е тя, Даниел?

— Да работи за Чарлс Прескот.

Тя се намръщи:

— Да работи за шефа ми ли? Какво имаш предвид?

— Шефът ти е изпратил този тип да те следи — да открие какво може да имаш срещу него: информация, улики. Да те убеди да не свидетелстваш и да не ходиш в полицията.

Габриела поклати глава:

— Чарлс би могъл просто да ми се обади и да поговори с мен.

— Чарлс Прескот, за когото си работила, онзи Прескот, когото си мислила, че познаваш, би направил така. Но това не е истинският Прескот. След онова, което научи за него, не смяташ ли, че е способен да изпрати другиго да му върши мръсната работа?