Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Продължи да обмисля менюто си, но все се разсейваше.

Мислеше си за Габи. Както често му се случваше.

После мислите му, съзнателните му мисли, се върнаха към схватката тази сутрин. Спомни си животинската настървеност, чистото удоволствие — родено някъде, както вероятно би казал някой психолог, от желанието за отмъщение след целия тормоз, който бе изтърпял от уличните побойници като тийнейджър. Изпита също гордост от умението си да си служи с ножа.

Искаше му се да разкаже на Габи за битката, макар да знаеше, че е по-добре да премълчи някои неща. Усети приятно гъделичкане в корема, когато си я представи, и си помисли за подаръка, който току-що бе получил. Запита се с какво ли е облечена в момента.

Отново насочи вниманието си към храната. Кухнята бе най-важното помещение в апартамента му. Шкафовете бяха бели и дръжките имаха истински блокиращи механизми, сякаш стаята бе бордова кухня на кораб, който редовно плава в бурно море. Ако вратичките не бяха заключени, бисквити, консерви тон, макарони и кашкавал, щяха да изпопадат по пода от вълните.

Чипс? Или не чипс?

Не чипс, реши той. И продължи да зяпа.

Вдиша и надуши миризма на развалено. Не храна. А какво? Огледа се. Забеляза старата напукана маса, подпряна с нагъната хартийка под единия крак. Шапката му беше отгоре. Дали шапката се беше вмирисала? Той я подуши. Да, точно тя.

Дали гръцките рибари наистина носят гръцки рибарски кепета? — запита се.

Май трябваше да я изпере. Но дали така нямаше да отмие късмета си? В схватката тази сутрин беше с нея. Пъхна я в найлонов плик да стои там, докато реши.

Върна се при шкафовете от „Титаник“ и хладилника. Нямаше да яде чипс, но не смяташе да се мъчи с онази гадост с целината. Целината е зло.

Ябълка.

Франк взе един лъскав червен лаптоп и пликче „Рафълс“ и се върна на претрупаното си бюро, сместено в ъгъла на спалнята. Точно когато седна на плюшеното кресло, си помисли: „По дяволите. Забравих пиенето. Пиенето.“ Върна се в кухнята и взе една диетична кола от стола до масата, покрита със списания и книги.

Погледна подаръка, който му бе изпратила Габи. Сърцето му потрепна. Леле, чувстваше се на седмото небе от щастие.

Габи…

„Колко ли сме свалили?“ — запита се. Пак пощипна корема си. Три килограма за последния месец — ако се претегли, след като се изпикае.

Започна да дъвче, отпи; искаше му се колата да беше студена. Трябваше да я сложи в хладилника. „Защо забравям такива неща?“ Франк Уолш знаеше, че има трудности да се съсредоточава, но също така се гордееше, че за сметка на този недостатък има други дарби.

Например да си служи с нож.

Погледна колекцията си от режещи инструменти, която заемаше две полици.

Кога щеше да пристигне закривеният кукри? Замисли се за красивото острие — на снимката в „И-бей“ се виждаше класически нож на непалската армия.

Върна се към действителността.

„Всички проклети бележници със залепващи се листчета, които купувам. Трябва да ги използвам по предназначение, не само да подпирам краката на масата.“

Да напише: „Сложи кока-колата в хладилника.“

Толкова ли беше трудно?

Пак се замисли за чипса. „Не бързай. Запиши си и това. Не лапвай ново парче, докато не си сдъвкал и глътнал предишното.“ Забеляза, че колата — понеже беше прекалено топла — бе опръскала монитора „Самсунг“, когато е отварял кутията. Избърса стъклото с една стара фланелка, ароматизирана „Уиндекс“, която държеше до компютъра. Скоро щеше да се наложи да я изпере. И тя се беше вмирисала като гръцката рибарска шапка.

„Запиши си.“

Щеше да го запише.

Франк го записа. Отново се загледа в компютъра. Не можеше да спре да мисли за схватката с ножа.

О, колко беше красиво. Хореография. Танц. Красота.

Как замахна с ножа надолу, но жертвата парира удара и го спря на средата — което Франк очакваше.

Той се завъртя назад и бързо преряза с острието гърлото на мъжа.

Бликна кръв, запръска, шурна към небето.

Бързо — в такива случаи не трябва да се колебаеш — Франк скочи от другата страна и отново заби ножа отдясно в гърлото на жертвата.

Умиращите очи се втренчиха в него неподвижно за момент. После бавно се затвориха, а локвата кръв се увеличаваше.

„Чакай — помисли си Франк Уолш. — Това телефонът ли беше?“ Грабна го.

Не.

Надяваше се Габи да се обади.

Е, той беше сигурен, че ще се обади. Искаше обаче да е сега. В този момент. Втренчи се в телефона, призоваваше го да звънне. Но той не звънна.