Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Капитанът направи една от характерните си намръщени физиономии, които използваше за наблягане и които подчинените му, включително Кеплър, много успешно имитираха.

— Беше разсеяна. Имаше хаос, оръжия, крясъци, бягане. Пуснах устройството в джоба на якето ѝ — обясни той.

Баркли очевидно остана доволен, но характерът му го накара да попита:

— Мислиш ли, че е безопасно?

Капитанът никога нямаше да каже просто „Браво“.

— Безопасно? — попита Кеплър. Не разбираше какво трябва да означава това. — Честно казано, не се замислих. Просто реших, че трябва да го направя. Да пъхна проследяващото устройство в джоба ѝ и да се оттегля.

Сурани, чийто сивкав тен изглеждаше още по-сив под нечовешките лампи в мрачната оперативна зала, каза:

— Стана доста добре, мина гладко. Тя не подозира, че я следим.

— Микрофон?

Капитанът поглади късата си бяла коса — прическа на висш конгресмен — два пъти, после — още веднъж. Огледа Кеплър от глава до пети, сякаш одобряваше впечатляващия му тен. Или не го одобряваше.

— Не, само проследяващо устройство. Изгубихме сигнала за кратко, когато беше в метрото.

Системата на нюйоркското метро беше огромна, бърза и ефикасна, което означаваше, че може да превози Габриела навсякъде в района с площ неколкостотин квадратни километра. Сателитните проследяващи устройства не действаха под земята.

— Когато излезе обаче, програмата за лицево разпознаване на камерите за наблюдение я засече в Мидтаун. От тогава сигналът е стабилен.

— Освен ако пак не реши да слезе в метрото.

— Не може да живее в метрото — отбеляза Сурани. — Храната е скапана. Да не говорим за душовете. Абсурд.

Коментарът му спечели укорителен поглед от Кеплър, защото шегата беше много глупава. Да не говорим, че изобщо не беше шега.

— Още ли е с онзи тип?

— Да.

— Нея изпускайте. Но искам хората, които я следят, да са невидими. Ясно ли е? Ако екипът за следене се издъни, може да загинат хора. А това няма да стане по време на моето дежурство.

„И защо не? — помисли си Кеплър при това драматично изказване на началника си. — Мислиш си, че можеш да защитиш всички невинни граждани на Ню Йорк, така ли, шефе? Много хора са загинали по време на дежурствата ти през годините.“

— Казали сме на хората си да не се набиват на очи — отговори Сурани. — Да са наблизо, но не прекалено.

Един от заместник-главните детективи се показа на вратата.

— Извинявайте, господа. Ще се наложи да освободите стаята.

— Какво? — сопна се Баркли. — Да се местим ли? Това някаква шега ли е?

Белокосият, топчест началник сви рамене. Не изглеждаше много да съжалява.

— Имаме сигнал за терористична атака и ни трябва ISDN връзка — обясни. — Не може да се осъществи от друга стая.

— Терористи. Всяка година получаваме хиляди сигнали за терористични заплахи. Какво е по-специалното на този?

— Операцията се ръководи от Бюрото. Имате десет минути да се изнесете.

Началникът излезе. Кеплър погледна Сурани и усети, че партньорът му едва се сдържа да не покаже среден пръст на затворената врата. Двамата се усмихнаха.

Баркли въздъхна и погледна документите върху масата. Единият бе озаглавен „Инвестиционен фонд Чарлс Прескот“.

Другият беше копие на прессъобщението.

„Хирургическата операция за отстраняване на куршум, заседнал в сърдечната област, е насрочена за по-късно днес…“

— Ще се справим. Сигурен съм. — Това неубедително успокоение дойде от Кеплър.

В този момент телефонът на Сурани иззвъня. Той вдигна, послуша няколко секунди. Затвори.

— От екипа за наблюдение. Габриела и Риърдън пак се местят. Намират се близо до Четирийсет и осма и Седмо Авеню и отиват на изток. Наблизо има две цивилни коли, но нямат пряка видимост.

Ви-ди-мост!

„Боже“ — помисли си Кеплър.

Баркли бутна настрана папката с документите за Прескот, сякаш му напомняше за лоша медицинска диагноза.

— Проследяващото устройство добро ли е? — попита.

— Да — отвърна Кеплър. — Батерията издържа по няколко дни и местоположението му може да се засече с точност до метър и половина.

— И тя никога няма да го забележи — гордо добави Сурани. — Скрито е в химикалка „Бик“.

5 минути по-рано

Небето се беше променило към по-лошо.

Пухкавите облачета, които по-рано се носеха толкова невинно и безгрижно в лазурното небе, вече ги нямаше. Тъмносива пелена се стелеше във всички посоки до хоризонта, сякаш самият въздух свършваше на тази неравна граница. В залива се вдигаха вълни, духаше силен вятър.