Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Мак, ще помоля едни хора да ни помогнат.

Кимна към айпада, от който явно изпращаше или получаваше имейли.

— Да ни помогнат ли?

— Те са добри хора. И имаме нужда от тях.

— Не мога да те моля за такава услуга.

— Не си ме молила. — Даниел се усмихна. — Освен това съм ти много задължен. Ти си тази, която измисли Принстънското решение. Не знам какво щеше да стане, ако те нямаше. Щеше да бъде кошмарно.

— Сигурна съм, че щеше да се справиш.

— Не. Ти ми спаси живота.

Тя се усмихна скромно, после попита:

— Какви са тези хора, за които говориш?

— Двама души, е които работя от години. Умни. Трябват ни умни хора. — Даниел се вгледа в очите ѝ. — Нищо няма да ѝ се случи, Мак. Обещавам ти. Сара ще се върне жива и здрава.

„Обещавам. Каква странна дума — помисли си Габриела. — Дума, на която не можеш да имаш доверие. Или не трябва.“

Като самата дума „доверие“.

„Не бъди цинична“ — смъмри се мислено.

Това обаче беше трудно. Габриела бе циничка по душа. Беше се научила да бъде такава заради Професора.

Отново си спомни безжизненото му лице, восъчнобледо, заобиколено от сатен. Материята, която тя вече ненавиждаше.

— Скоро ще се появят. — Даниел присви очи, погледна я. — За какво си мислиш? Нещо важно е. Личи си.

— Не — тихо отговори тя.

— Не, не мислиш или не, не искаш да ми кажеш? Сигурно е второто, защото ти не си способна да стоиш, без да мислиш за нещо. Невъзможно е.

Тя се опита да намери подходящите думи, за да не прозвучи глупаво. Не беше лесно.

— Твърде много хора ти обръщат гръб, когато се случи нещо лошо. Страхуват се, притесняват се от неудобството, не искат да се поставят в конфузна ситуация. Ти обаче си решил, че няма да допуснеш Джоузеф да се измъкне, и го правиш заради мен, за човек, когото познаваш само от два дни.

Според нея Даниел Риърдън не беше в състояние да се изчерви. Но явно се засрами от думите ѝ.

— Ще ми създадеш комплекс — смъмри я. Огледа се и видя барчето. — Пие ми се нещо. А на теб? Вино? Нещо по-силно?

— Не. Само… не сега.

Той отвори бутилка каберне и наля от рубинената течност в една чаша. С една голяма глътка като че ли се отърси от неудобството от прекомерната ѝ благодарност. Отпи още веднъж.

— Така — каза. — Трябва да помислим за следващите ни стъпки. Андрю и Сам скоро ще дойдат. Първо, мисля, че трябва да се занимаем с усложнението. Да се уверим, че е вкъщи.

Усложнението…

Тя се усмихна на тази дума. Извади телефона си и потърси номера на Франк Уолш в указателя си. Набра.

— Не вдига. — Изпрати му текстово съобщение. — Но съм сигурна, че списъкът е на сигурно място. Няма причина да не е.

Лицето на Даниел остана спокойно. Макар, разбира се, че си мислеше: „Без този списък дъщеря ти е мъртва. И мъжът, който ще я убие, този мръсник Джоузеф, ще тръгне да търси и теб.“

Нямаше нужда да си припомня, че Джоузеф ще тръгне да търси и него.

В този момент обаче телефонът ѝ избръмча и тя погледна дисплея. Получи съобщение. Габриела се усмихна леко:

— От Франк е. Тази вечер няма да излиза. Всичко е наред.

— Значи едно нещо по-малко, за което да се тревожим. Не знам обаче какво да мисля, когато виждам, че номерът на господин Франк Уолш „Усложнението“ е в списъка ти с номера за бързо набиране. Предпочитам аз да съм на негово място.

— Мога да те сложа втори в списъка.

— Чак втори ли?

— Мама е първа.

— Добре, става.

Даниел се приближи до остъклена махагонова секция, съдържаща увеселителна техника — от около 1975 година, доколкото можа да прецени Габриела, макар че имаше и по-нови компоненти. Той включи радиото на една местна радиостанция. След няколко минути лоша музика и още по-лоши реклами дойде време за новините. Габриела се приближи до уредбата и рязко я изключи.

Остана няколко секунди втренчена в апарата.

— Не искам да слушам за това — обясни. — За това, което се случи днес — за нищо! Сигурно ще съобщят по новините. Само за това ще говорят! — Тонът ѝ отново стана остър.

— Добре, добре…

Изщракването на ключалка откъм тъмното антре я стресна. Пантите отново изсвириха първите ноти на националния химн и двамата се спогледаха.

— Ехо? — чу се баритонов глас.

— В дневната сме. — Даниел кимна успокоително и прошепна на Габриела: — Кавалерията пристигна.

2 часа по-рано

Детектив Брад Кеплър изчака, докато шефът му прочете прессъобщението — веднъж, два, три пъти.

Капитан Пол Баркли погледна пресговорителя на нюйоркското полицейско управление, треперлив младеж със силно акне, който седеше пред него в този ад, наречен оперативна зала. После, без да продума, сведе очи и пак прочете документа.