Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Положението е извън контрол, знам — каза Сурани.

— А това е недопустимо. Искам да действаме. Искам престъпниците да се регистрират в ареста сега. Ако бързо не направим нещо, може да се лее кръв.

— Тя вече се лее — измърмори Сурани, като гледаше снимката на трупа.

Баркли махна гневно към монитора и изръмжа:

— Гледайте ги журналистите! Проклети мобилни телефони. Всички имат камери. Това е проблемът в наши дни. Навсякъде са. Задниците със самсунги и айфони се озовават на местопрестъплението още преди първите полицаи. Проклятие. Криминалистите изследват ли уликите?

— Да, но едва ли ще попаднат на нещо съществено.

Тримата се втренчиха в екрана. Кръвта е доста ярка при високо приближение.

— Габриела е с оня тип, така ли?

— Да.

— Тази жена — изръмжа капитанът. — Ще отговаря за много неща.

Заканата, лишена от нецензурни думи, прозвуча особено заплашително. Баркли се замисли — или поне наклони главата си така, сякаш мисли — и се втренчи през прозореца.

Банка, кметство, гълъбови курешки.

— Добре, решено е. Обадете се на спецотряда да действа. Веднага.

— Така може да прецакаме всичко — предупреди Кеплър. — Мисля, че трябва да изчакаме, да разберем кои са играчите, да преценим рисковете. Да…

— Пращайте спецотряда веднага — ревна Баркли, сякаш адски мразеше да се повтаря (което, Кеплър знаеше, не е така). — Няма да чакаме повече. Каквото и друго да е направила през последните два дни, ако свърши като… — кимна към статията за прегазения от камион — … ще стане лошо за много хора.

Тоест за него, за тях, за кмета.

И най-вече лошо за Габриела, идеше му да уточни на Кеплър, но си замълча.

Сурани взе телефона. Наведе се напред и каза напрегнато:

— Тук е Сурани. Имате зелена светлина. Можете… — Сивкавото му чело се сбърчи. — Какво? Какво?

Кеплър и Баркли се втренчиха в него. Трудно бе да се прецени какво мисли в този момент капитанът, но несъмнено изпитваше същото недоумение, както детектива си.

— Какво?

Повтарянето на тази дума беше вбесяващо. Ако я чуеше още веднъж, Кеплър щеше да хване партньора си за гушата и да изтръгне слушалката от ръцете му.

Следващите думи на Сурани обаче бяха:

— Ох, мамка му!

Кеплър се ококори и вдигна дланите си срещу него. Тоест: „Кажи ни нещо конкретно, по дяволите!“

Сурани закима енергично:

— Да, да, сега ще го дам.

— Какво? — попита Баркли, явно без да осъзнава, че повтаря въпроса на детектива.

— Командирът на специалния отряд мисли, че трябва да говориш с един човек.

— С кого?

— С един шофьор от Отдела по чистота.

Баркли се намръщи по-заплашително, отколкото го бе правил през целия изминал ден:

— Какво общо, по дяволите, има някакъв боклукчия с операцията?

— Командирът ще ти каже. — Подаде му телефона, сякаш беше кутия с взривоопасно вещество.

Капитанът дръпна апарата от ръката му и поговори с шофьора. След като затвори, се облегна назад на стола и измърмори:

— Имаме проблем.

15 минути по-рано

— Онова, което се случи там, с онзи човек — прошепна Габриела, като бършеше сълзите си. — Не знам… не знам какво да кажа.

Даниел беше преминал в състоянието си на изчакване — да наблюдава мълчаливо. Заоглежда внимателно мрачните улици на Мидтаун на изток.

— Изглежда чисто. Идвай.

Отидоха до следващата пресечка.

— Ето. Това е мястото, Мак. Да влизаме.

Сочеше тясна сиво-кафява сграда в една задънена уличка, излизаща на Източна петдесет и първа. Беше на четири етажа и имаше много прозорци, закрити с капаци като подозрителни очи.

— Тук ще сме в безопасност.

Тя се изсмя подигравателно. В безопасност. Как ли пък не.

В отговор той стисна ръката ѝ.

Докато се приближаваха към сградата, Габриела постоянно се оглеждаше, взираше се в сенките, в прозорците, във вратите. Не се виждаха полицаи. Нито друга заплаха. Даниел отключи и влязоха във фоайето, боядисано в няколко разцветки на синьо и осветено от лампи с матови абажури. Декорацията бе направена с вкус, макар да не беше много елегантна. Една картина — от някой самоук Пикасо очевидно — на балерина висеше на стената до пощенските кутии. Качиха се по стълбите на втория етаж, където имаше врати за два апартамента.

Даниел се насочи към левия, който гледаше към предния двор.

Ключът изщрака, пантите изскърцаха. Издадоха странен, мелодичен звук. Първите две ноти от „Знаме, осеяно със звезди“.

Влязоха в тъмния апартамент и Даниел затвори и заключи два пъти вратата. Включи лампите.