Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Не.

— Добре, господин бизнесмен. Ти ли представляваш Габриела?

— Да.

— Значи сигурно на теб се пада тежкото задължение да доставиш стоката след малко повече от час. Каза ми, че списъкът бил у теб. А как стои въпросът с кинтите?

Даниел обясни предложението за частично плащане и някои от имената в „Октомврийския списък“, за да може да ги провери, да се увери, че са сериозни. После да се срещнат на обществено място за пълната размяна.

След кратка пауза Джоузеф отговори:

— Повече ми харесва да преговарям с Габриела. Да помисля, да помисля… По-скоро не — заключи весело.

Габриела понечи да каже нещо, но Андрю спокойно ѝ даде знак да мълчи. Даниел попита:

— Какво е твоето контрапредложение?

— Всички пари веднага. Петстотин бона.

— Невъзможно! — възкликна Габриела.

— Искаш ли да попитаме малката Сара какво мисли за тази невъзможност? Можеш ли да познаеш какво правих цял следобед? Подрязвах рози. Кръц, кръц. Нали знаеш, че за да се засили растежът, трябва да се режат почти до корен? Представи си. Как…

— Стига! — извика тя.

Обърна се към Даниел с ужасени очи. Той кимна. Наведе се леко и каза по микрофона:

— Добре. Цялата сума тази вечер. Петстотин хиляди. Но само три имена от „Октомврийския списък“. И ще видим Сара жива.

— Става… Но първо искам да попитам нещо. Кажи ми истината, Габриела. Списъка? Наистина ли го държиш в малките си нежни ръчички?

Четиримата в стаята се спогледаха.

— При нас е — отговори тя. — На сигурно място.

— А сега дали е при теб? Надявам се да е така. Защото, нека да те предупредя, ставам много лош, когато ме мамят. Ако се опиташ да ме излъжеш, ще има последствия. Няма да заплаша, че ще убия дъщеря ти, защото това няма да помогне на никого. Но ако си играеш с мен, ще се погрижа да изчезне в системата за нелегални осиновявания и никога повече няма да я видиш.

— Не! — изкрещя тя.

— И това не е всичко, госпожо Габриела. Трябва да призная, че те намирам за доста привлекателна — съжалявам, богаташче. Не ревнувай. Тя е красива жена, нали? Знам, че и ти мислиш така.

Даниел стисна зъби.

Джоузеф отново се изсмя:

— Ако нещата не станат, както искам, ще те намеря и ще се погрижа много качествено да прекараме известно време заедно. Имам къща в гората. На много, много уединено място. Та така, Габриела, разбираш ли сега какво може да ти се случи?

Тя кимна отчаяно, после осъзна, че Джоузеф не я вижда.

— Никой няма да те измами! — изхленчи. — Ще направим точно както искаш, обещавам!

— Добре, богаташче. В Сохо има едно място… на Елизабет Стрийт, през две сгради от „Принс“. От източната страна на улицата. Стар склад. — Джоузеф даде адреса.

— Ще дойда в шест — каза Даниел. — С един приятел.

— Кой?

— Застрахователният ми агент.

— Аха, звучи логично. Обаче не ми се правете на герои, защото чу какви ще са последствията. Сара ще се озове в някой фургон в Западна Вирджиния с нови мама и татко, а с Габриела ставаме гаджета.

Даниел мобилизира цялата си воля, за да овладее гласа си:

— Разбрах.

Затварянето на телефона прозвуча като изстрел.

Габриела се отпусна на дивана. Изглеждаше твърде отчаяна дори да заплаче.

— Добре — каза Андрю, като се изправи. — Хайде да вземем парите, Даниел. Нямаме много време. Сам, оставаш с Габриела.

Сам Ийстън кимна:

— Да, разбира се.

Даниел се обърна към нея и я притисна до себе си.

— Ще уредим всичко, Мак — прошепна. — Обещавам.

Двамата с Андрю излязоха. Вратата се затвори с типичното си мелодично поскърцване.

30 минути по-рано

Детективи Нариш Сурани и Брад Кеплър седяха в една от оперативните зали в „Голямата сграда“ на Нюйоркското полицейско управление. Трета за последните три дни. Обзаведена с държавни пари. Гадост.

Третата — и най-отвратителната. От прозореца се виждаха олющената стена на Кметството и гладката стена на една банка, гълъби, късче небе и гълъбови курешки. И каквото и да имаше зад шкафовете за съхранение на папки в предишната стая, то не можеше да се сравнява с тукашната смрад.

— Готови ли са? — измърмори Кеплър на партньора си.

— Още малко да се натуткат — отговори Сурани, като затвори телефона.

Това прозвуча твърде пренебрежително и неуместно при сегашните обстоятелства, помисли си Кеплър. Все пак хора бяха изложени на риск.

Може би раздразнението му пролича, защото Сурани добави с по-сериозен тон:

— Събрали са се и подготвят нещата. Това е последното, което ми казаха. Изглеждат твърде заети, за да говорят с нас.