Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Замисли се за идния вторник.

Реши малко да си пофантазира: Портиерът, Артър, ще позвъни по домофона и ще съобщи:

— Една жена иска да ви види. Казва се Габриела.

Франк Уолш ще каже:

— Пусни я да влезе.

Ще я чака по черни дънки и черна фланелка — с най-хубавите си дрехи, с които изглеждаше по-слаб — с измити зъби и напръскан с дезодорант. Рибарската му шапка ще е добре затворена в найлоновия плик, ако не я е изпрал преди това — което вероятно нямаше да стане.

Ще извади подаръка, който току-що получи от нея.

Тя ще обърне красивите си проницателни очи към него. И те ще проблеснат весело и игриво.

— Никога не съм виждала спалнята ти, Франк.

Той погледна бележката, която бе получил с подаръка:

„Скъпи Франк; Мисля за теб…“

Леле…

Сетне той редактира фантазията си. В новата версия — малко по-рискована — двамата седяха на дивана с притиснати колене и гледаха стар филм по кабелната, вместо да отидат на филмовия фестивал. Подаръкът — помисли си той, като поглаждаше кутията — също щеше да изиграе роля в тази фантазия. Централна роля.

Разбира се, Франк щеше да избере някой черен филм. Може би „Асфалтовата джунгла“. Или „Криминале“. Щеше да бъде като в танца на Траволта с Ума Търман. Той обожаваше този филм (макар че винаги се чудеше: Ако Траволта бе толкова гениален наемен убиец, защо остави автомата вън от банята, та Брус Уилис да го намери, когато отива до тоалетната?).

Можеха да гледат „Глутница кучета“ или „Гадни копелета“.

По дяволите, щяха да гледат всичко, което Габи поиска.

Щяха да си приказват, да се чукат. Той си я представи как стене от удоволствие, може би от малко болка.

И после щяха пак да си говорят. Тя щеше да научи всичко за него, щеше да научи кой е истинският Франклин Уолш.

Той се отпусна на разкривеното легло и ѝ изпрати съобщение. Благодари ѝ за подаръка и после — не се сдържа — описа плановете си за срещата им идния вторник. Включи и няколко предложения какви дрехи да облече.

Всичките — избрани с вкус, мислеше си.

После отново си спомни в детайли схватката с ножа. Веднъж, два пъти, пак и пак. Кръвта, писъците, гърчещото се тяло.

Най-вече кръвта.

40 минути по-рано

Джоузеф Астър вървеше целеустремено като турист през лабиринта от улици на този странен квартал. Очите му шареха постоянно.

Бе сменил черния шлифер с черни военни панталони, фланелка и кожено яке. Отиваше към апартамента, в който беше по-рано тази сутрин, но по различен път. Тази част на града бе много объркана. Имаше улици във всички посоки. Сателитната навигационна програма му помагаше, но той, разбира се, не се движеше по най-прекия път. Не бързаше, връщаше се по стъпките си, минаваше през задни входове и празни парцели. Това объркваше момичето от приложението на смартфона, но нямаше начин да избере път, „където няма опасност някой бандит да те гръмне в главата“, както го съветваше тя.

Беше студено и на хоризонта се събираха облаци, хвърлящи дълги ивичести сенки върху тротоарите, улиците и сградите. Слънчевото време от сутринта беше в историята. Това бе жалко, защото, ако щете вярвайте, при ярка светлина свидетелските показания са по-малко надеждни, отколкото в облачно време — светлината прекрасно засенчва всичко. Жертвите също могат изобщо да не те видят, когато приближаваш, или да не забележат пистолета.

Той се огледа още веднъж. Къщите бяха малки, от червени тухли или с мръснокафяви каменни стени, които навремето са били бели или светлосиви. Много сажди и прах се бяха наслоили. Джоузеф мина покрай една книжарница за гейове и лесбийки, обществена пералня, апартаменти с красиви решетки от ковано желязо. Можеше да надникне в миниатюрните стаички на нивото на улицата, побиращи не повече от четири-пет души. Кой можеше да живее по този начин?

„Мнозина“ — замисли се Джоузеф, съдейки по броя на килиите, покрай които минаваше.

Манхатън…

Той още веднъж мислено преговори сложния план, който замисляше за този уикенд. Много части, много предизвикателства, много рискове. Но както беше в настроение за размишления, Джоузеф се замисли, че човек е роден, за да работи. Нямаше значение колко трудна е работата ти, колко се налага да нацапаш ръцете си — във всеки смисъл на тази дума. Нямаше значение дали си поет или дърводелец, или учен, или какъвто и да било. Бог ни е сътворил така, че да размърдаме задниците си, да изпълзим на широкия свят и да запълваме с нещо времето си.