Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Добре — разсеяно каза Габриела.

Стана и започна да събира нещата си, да ги тъпче в спортния си сак — тъмносин с червена емблема на „Найк“ отстрани. Нима „Найк“ все още използваше това лого? И девиза:

Just do it… Просто го направѝ…

Освен папките носеше много малко неща и скоро беше готова. Усети, че Даниел я гледа през цялото време. Днес тя носеше сини дънки и зелен пуловер с V-образно деколте. Отдолу — кремава копринена камизола; отгоре — светлосив шлифер „Ел Ел Бийн“. Даниел също бе сменил облеклото — пак костюм, като вчера Тъмносив. Италиански. Безупречно изгладен. Сега не носеше вратовръзка — отстъпление от официалния стил заради уикенда. Дрехите му издаваха остра миризма — препарати от химическото чистене — но тя надуши също афтършейв, лосион и мускус. Също боя за обувки. Той бе много грижлив към обувките си. Цялата тази комбинация от миризми незнайно защо бе изключително възбуждаща.

Да, трябваше да освободят стаята, размишляваше Габриела. Но тя не искаше. Искаше да остане тук. Близо до него.

Много близо.

Би било абсурдно при други обстоятелства. В този момент обаче я обхвана чувство за близост — може би за някаква по-дълбока, изгаряща привързаност.

Точно тогава той я придърпа към себе си; дясната му ръка се уви като копринен шал около врата ѝ. Тя се възпротиви само за момент. Устните им се докоснаха и тя усети вкуса му. Топлината му сгря кожата ѝ. Отпусна се в силната му прегръдка.

Габриела почувства нещо неустоимо да напира в нея.

Той отново я прегърна — толкова силно, че почти я заболя. После се отдръпна.

— Извинявай. Не трябваше да го правя — прошепна, макар че не изглеждаше да съжалява.

Въпреки тревогата за Сара, която заемаше почти изцяло мислите ѝ, Габриела каза тихо:

— Напротив, трябваше. — И отново го целуна.

— Хайде да закусим и да продължим това, което сме започнали. — Той погледна документите. — Трябва да намерим половин милион долара.

Тя кимна, но още веднъж се изкуши да го придърпа на леглото до себе си. Лесно си представи какво ще последва. Даниел бе чувствен, със стегнато тяло — тя беше видяла и изпитала достатъчно. Имаше здрави, неотстъпчиви ръце. Устните му бяха стегнати, но нежни. Имаше палав език, който използваше често; беше мъж, който би се насладил колкото на докосването, толкова и на вкуса. Щеше да я притисне на леглото, да ограничи движенията ѝ, което, въпреки желанието ѝ винаги да има контрол, странно ѝ харесваше — това така и не можеше да си го обясни — и после щеше да я погълне, с една ръка стиснал бедрото ѝ, с другата — гърдата ѝ. Щеше да бъде безмилостен, неотстъпчив, доминиращ.

И топлината, и удоволствието като действие на наркотик щеше да продължи, да расте и расте, докато настъпи твърде скорошният за нея край.

Господи, как го желаеше!

Зад себе си имаше цяла върволица неподходящи връзки.

Неподходящи или още по-лошо.

Колкото и да се изкушаваше обаче, Габриела прогони фантазията и забрави за топлите чаршафи, уханието му, спомена за ръцете и устата му.

Приоритети.

Цели.

Сара.

1 час по-рано

Имаше чувството, че някой го наблюдава.

Франк Уолш отиваше към апартамента си в Уест Вилидж, когато един мъж — около четирийсетте, едър, с къдрава руса коса, стърчаща изпод бейзболната му шапка, и тъмно яке — привлече вниманието му. Мъжът беше на отсрещния тротоар на Хъдсън Стрийт и вървеше в неговата посока. В начина му на ходене обаче имаше нещо странно. Всеки друг би гледал в краката си, пред себе си или витрините отляво. Този тип обаче доста често поглеждаше рехавия неделен трафик. Сякаш се боеше, че някоя кола го следи.

Защо? От ченгетата или от обирджии? От убиец?

Или господинът с тъмното яке усилено избягваше да поглежда собствената си мишена — самия Франклин Уолш?

Двайсет и една годишният Уолш умееше да дебне, да се бие, да атакува. Да оцелява.

Надушваше кръвта.

Интуицията му подсказваше, че този тип е опасен.

Погледна бързо към него, но другият мъж явно го очакваше, защото веднага отмести очи. Франк зърна само кръглото лице и тази смахната коса — ситни руси къдрици, лъскави. Това обаче беше Вилидж и странностите бяха в реда на нещата.

В следващия момент господинът с тъмното яке спря пред една витрина и наклони глава на една страна, сякаш много се интересуваше от изложените стоки. Може би все пак беше обикновен минувач. Франк си каза да престане с параноята. Освен това той умееше да се грижи за себе си. Чувстваше тежестта на ножа в джоба си. Потупа го за увереност.