Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Разхвърча се кръв и от тонколоните „Боуз“, струващи една месечна заплата, се разнесоха злобни писъци.

Той атакува отново.

Дебнене, нападение, убийство…

10 часа и 30 минути по-рано

— Хал, извинявай, че развалям съботната ти вечер.

— Винаги съм готов да ти помогна, Пит.

Двамата мъже се ръкуваха енергично. По съвпадение и двамата носеха златни гривни на дясната китка. Едната — подбрана с вкус; другата — не.

— Е, сядай — каза Питър Карпанков, като махна към един стол от другата страна на красивата, но доста изтъркана антикварна махагонова маса, която използваше за бюро. — Настанявай се. Нещо за пиене? Уиски? Това ли пиеш? Нещо друго?

— Не, благодаря.

Хал Диксън бе леко пълен, костюмът му — поизмачкан, но ризата — идеално изгладена дори в този късен час.

Намираха се на третия, последен етаж на старата сграда на Десето Авеню, където се помещаваше фирмата на Карпанков.

Руснакът си наля водка и отпи. Топла. Вдигна вежди и погледна госта си:

— Сигурен ли си, че не искаш нищо?

— Да, наистина, Пит. Тоест прав си, че обичам уиски, но в момента не ми се пие. Ако жена ми надуши, че съм пил алкохол, тежко ми. Мога да пия с нея, но не преди нея. Знаеш как е.

— Ох, жени, жени…

Стройният мъж се изкиска. Толкова много приличаше на Владимир Путин, че Диксън се чудеше дали не е някакъв роднина на руския президент. Нямаше акцент, но понякога човек можеше да си представи, че има.

Откъм ъгъла се чу тихо ръмжене и кучето на Карпанков — чиято порода не беше позната на Диксън — се протегна и мързеливо погледна госта. Не враждебно, но не и приятелски. Отново се просна на възглавничката и изпъшка. Животното сигурно тежеше седемдесет-осемдесет килограма. То впери кафявите си очи в Диксън и продължи да го гледа. Козината му на черни и сиви петна бе настръхнала — може би просто беше твърда.

А може би се готвеше да атакува.

— Добро животинче — с любов отбеляза Карпанков.

— Голямо е.

— Чух, че нещата ти доста са потръгнали. — Руснакът изглеждаше впечатлен. — Този проект за нов мол…

— Е, да — потвърди Диксън, като гледаше домакина си в очите. — Ще ударим келепира, въпреки че нямам никаква представа какво означава този израз.

Карпанков примигна. После се засмя:

— Ха, вярно. Не се бях замислил. „Да удариш келепира“. Какво означава това? Хората ей така си говорят, без да се замислят. Използват всякакви клишета. Направо да ти се додрайфа.

— Да ти се додрайфа.

Гледката от офиса на Карпанков беше към река Хъдсън. Сега, през нощта, водата се виждаше като черна ивица. Това, което сякаш течеше, бяха светлините — жълти, червени, зелени, бели, движещи се бавно на север и юг.

Карпанков отново погледна Диксън, който се опита да издържи колкото може повече погледа му.

Имаше странни зеници, помисли си, когато най-сетне отмести поглед. Не петдесет нюанса сиво. Само два.

— Мисля, че е крайно време да обсъдим онзи проект в Нюарк — каза руснакът. — Сериозно да поговорим.

Радостно предчувствие погъделичка корема на Диксън. Той отговори ентусиазирано:

— Това ще е голям удар, Пит. Осемцифрено число — без никакво усилие. Средно осемцифрено число. Смъмри се мислено: „Успокой се, по дяволите!

Превъзбудил си се като тийнейджърка по Джъстин Бийбър.“

— Осемцифрено, да, и ние така изчислихме.

— Хубаво ще се изперете — отбеляза Диксън.

Това беше шега, защото част от проекта включваше сделки с голяма фирма за химическо чистене. Той изгаряше от желание да участва.

Руснакът не даде признак, че е разбрал играта на думи.

Диксън запази непроницаемо изражение — налагаше се, когато преговаряш с хора като Карпанков — но радостта му бе неизмерима. От една година се надяваше руснакът да го включи в някой свой проект, в който и да е. Но Нюарк? Боже! Това беше голям удар. Това беше огромен удар.

— Обаче ще ти поискам една услуга, Хал.

За начинанието в Нюарк Диксън бе готов да му помогне. За всичко. Той се наведе напред и на лицето му се изписа изражение на приятно очакване.

— Всичко, което поискаш.

Подробностите за примамката — или уловката — обаче бяха отложени.

Телефонът на Карпанков иззвъня и той каза учтиво:

— Извинявай.

— Няма проблем.

Диксън погледна кучето и кучето го погледна. Мъжът първи отмести очи.

Вдигна едното си рамо, после — другото, за да нагласи сивото си сако. Беше тясно и от тънък вълнен плат — твърде тънък за студа навън. Беше си дал сметка за това още щом излезе от къщи, но не искаше да се връща за палто. Жена му! Ризата му бе в пастелносиньо, което някои вероятно смятаха за твърде безвкусно. На Диксън не му дремеше. Обичаше да носи ярки ризи, те бяха неговата запазена марка. Вчера розово, днес синьо. Утре щеше да носи жълто. Лимоненожълто. Беше му любимо. И винаги го носеше в неделя.