Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Даниел плати сметката и по предложение на Габриела взе половината папки. Щяха да прекарат останалите часове на вечерта, докато капнат от умора, в търсене на следи за това, къде Чарлс Прескот би могъл да скрие парите. Качиха се в асансьора. Горе Даниел я изпрати до вратата на стаята ѝ.

Тя го прегърна.

— Даниел, не знам…

— Не знаеш как да ми благодариш ли?

Вместо да отговори, тя се притисна по-силно до него и захлипа.

— Тя ще бъде добре — успокои я той. — Дъщеря ти ще се върне жива и здрава.

Габриела избърса очи, отдръпна се от него и си пое дълбоко въздух. Овладя се.

Минаха няколко секунди; двамата стояха неподвижно, заслушани в гласовете и смеха от другите стаи, звука на телевизор.

Тя отвори вратата и влезе в стаята си, обърна се отново към него. Даниел се приближи.

„Дали ще ме целуне?“ — запита се тя.

Почуди се също как ще реагира самата тя, ако се случи.

Вместо това обаче той я прегърна сдържано и измърмори:

— Лека нощ.

Отдръпна се в коридора. Вратата се затвори и Габриела остана сама.

2 часа и 35 минути по-рано

Вървяха на север през Ийстсайд, като заобикаляха боклуци и туристи, хора, излезли да вечерят рано, отиващи на работа за нощна смяна, разхождащи кучетата си и бездомници… или може би просто жители на квартала, които приличаха на клошари — с измачкани дрехи, рошави, брадясали, раздърпани.

Задачата им, засега доста трудна, бе да намерят такси, с което да отидат до апартамента ѝ. Габриела измърмори ядосано:

— Ония гадняри там — забавиха ни с цял час! А срокът изтича след няколко минути!

— Поне не те вкараха в затвора — отбеляза той.

Тя не коментира това вяло успокоение.

— За бога, Даниел, безнадеждно е. Знаех, че не можем да намерим парите навреме, но поне можехме да открием някаква конкретна следа преди изтичането на срока. Нещо, с което да уверим Джоузеф, че скоро ще имаме парите. Но сега… по дяволите! — Беше отчаяна. Кимна на изток и юг, откъдето бяха дошли. — Проклети садисти, ония двамата.

— И къде, по дяволите, са всички таксита? — измърмори той.

Няколко минаха с висока скорост, но всичките бяха или заети, или приключили смяната. Даниел размаха портфейла си пред едно от последните, но шофьорът продължи.

С надеждата да намерят такси, завиха по друга улица, която бе мръсна, по-тъмна и по-смърдяща от посещаваните от туристите и затова не беше толкова претъпкана. Минаваха покрай магазини, зад чиито зацапани витрини бяха изложени прашни дивидита, дантели и копчета, избелели книги и техника; един изпаднал сексмагазин, осветен с жълто-зелени флуоресцентни лампи; китайски и мексикански ресторанти с храна за вкъщи, които по никакъв начин не биха могли да издържат хигиенна инспекция. Пред някои от тези заведения седяха хилави, мургави мъже: пушеха, разговаряха тихо или говореха по мобилни телефони.

Телефонът на Габриела иззвъня. Тя погледна часовника си.

— Крайният срок.

Двамата спряха и се приближиха до тухлената стена на една сграда, за да не ги подслуша някой.

Габриела си пое дълбоко дъх, прие разговора и включи на високоговорител, за да чува и Даниел.

— Джоузеф?

— А, Габриела. Гледах телефона. Чаках. Но ти не се обади.

— Още нямаше шест. Щях да ти се обадя! Кълна се. Чуй…

— Имаш ли парите?

— Намерих „Октомврийския списък“!

— О, така ли? — подигравателно възкликна той. — Значи имаме повод да празнуваме! Как изглежда? Дебел ли е, тънък ли е, върху кадастрон ли е отпечатан?

— Кажи ми… как е моето момиче? — избухна тя. — Кажи ми!

— Ами, малко е… разстроена — отговори Джоузеф.

— Как? Какво искаш да кажеш?

— Казах ѝ, че нямам добри новини от теб. Значи може да няма добри новини за нея.

— Така ли си ѝ казал? — прошепна Габриела.

— А ти как мислиш? Имам ли интерес дъщеря ти да изпадне в паника? Ох, с теб човек не може да се пошегува. Хайде, успокой се. Кажи сега за парите.

— Имам списъка.

— Това чух. Обаче фактът, че го повтаряш, ми подсказва, че нямаш парите. И след като не пожела да ми опишеш как изглежда списъкът, съм малко скептичен и за него.

— Не, не! Кълна се!

— Забелязала ли си, че когато човек казва нещо от рода на „кълна се“ или „трябва да ми повярваш“, той обикновено лъже?

— Не лъжа! Списъкът е у мен. Държа го на сигурно място. Не исках да го разнасям с мен.

— Нямаше нужда толкова да го пазиш. На глава от населението уличните грабежи в Ню Йорк не са повече, отколкото в Портланд. Но добре. Намерила си списъка. Вундербар! Да се върнем на въпроса за парите.