Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Септемврийският хлад проникваше в склада и въпреки че имаше достатъчно естествена изолация, Джоузеф потрепери. Нямаше търпение да свърши тази част от работата и да се връща вкъщи в Куинс, където го чакаха няколко филма на дивиди, все още неразопаковани. Повечето хора биха се изненадали, че човек като него, който е убил двайсет и двама души — мъже, жени, и макар и само при крайна необходимост или по случайност, деца — обича да гледа филми. Но пък защо не? Убийците също са хора, нали? Всъщност той бе научил доста неща за занаята си от филмите и телевизията.

От „Дългият прекрасен петък“, „Професионалистът“, „Източни обещания“ и други. От „Семейство Сопрано“ — не толкова. Въпреки че харесваше сценария, той така и не можеше да разбере защо Тони и хората му — никой от които не беше особено интелигентен — не бяха арестувани и хвърлени зад решетките още към средата на първия сезон.

Късмет може би.

Ха-ха, не! — заради сценаристите.

Той вдигна яката на якето си и с удоволствие си представи как ще се върне вкъщи, ще седне пред уредбата „Сони“ сам — е, всъщност с котарака си Антониони — и ще изгледа последните дискове. Дали да не вземе и рибицата да си я сготви за вечеря?

Не, тази вечер щеше да хапне диетично. Да спести малко калории.

Джоузеф погледна часовника си. Взе найлоновия плик с емблемата на Си Ви Ес, излезе и заключи вратата на склада.

40 минути по-рано

— Не очаквах, че ще го намерим — задъхано прошепна Габриела. — Списъкът „Октомври“.

Вървяха бързо по Трето Авеню, за да се отдалечат колкото може по-скоро от сградата.

— Не го погледнах — каза Даниел Риърдън. — Какво има на него?

— Видях само първата страница. Имена на хора, адреси, числа. Може да са номера на банкови сметки, може да са парични суми. Не знам какво означават. Никое от имената не ми е познато.

Продължиха мълчаливо няколко минути. След малко той пак заговори:

— Видя ли някъде да се споменава „октомври“?

— Не.

— Чудя се какво ли означава това? Дали е анаграма, име?

— Може би означава, че нещо ще се случи идния месец. Нещо много лошо.

Тя въздъхна, сякаш сега се почувства още по-виновна, задето не предаде списъка на полицията.

— Колко остава? — попита. — До срока, който даде Джоузеф?

— Около час и десет минути — отговори Даниел.

— О, не! Толкова ли е късно? — Габриела се загърна по-плътно с якето. Вятърът бе силен и носеше есенен хлад. — Абсурд да намерим парите навреме! Нямаме никаква следа.

— И аз не виждам как — съгласи се той.

— Поне списъкът е у нас!

— Това не е нещото, което той поиска в шест — отбеляза след кратко колебание той. — Искаше парите.

— Списъкът обаче е по-важен за него. Не остана ли с такова впечатление? Ако е разумен, ще го вземе и ще пусне Сара.

— Съжалявам, Габриела, но не мисля, че Джоузеф е много разумен човек.

Тя се втренчи в него и гласът ѝ прозвуча почти истерично:

— Ама това е единственото, което имам!

— Все пак трябва да се опитаме да намерим парите — настоя той. — Или поне мястото, където може да са, за да можем да му кажем, че сме близо. Това може да се окаже достатъчно — ако му дадем конкретни уверения, за да спечелим време.

Тя отпусна рамене и кимна към сградата:

— Ако в офиса няма нищо, не знам къде другаде да търсим следи…

Изведнъж млъкна.

— Какво има?

— Снощи, когато се видяхме…

— Да?

— Бях си тръгнала от работа по-рано, за да отида на срещата за договаряне на наема на онази сграда на Банкърс Скуеър. Онази спешна задача… бях взела няколко папки.

— Да, спомням си. Помислих, че си голям работохолик. Какво има в тях?

— Разни задачи за счетоводителя. Някои са свързани с фирмата, но има и лични на Чарлс. Ако в тях намеря нещо, можем поне да кажем на Джоузеф, че сме попаднали на следа.

— Хайде тогава да отидем у вас. Бързо. Няма много време.

Излязоха на края на тротоара, за да хванат такси.

Даниел вдигна ръка да помаха на едно, но в този момент зад гърба им се чу заповеден глас:

— Стойте на място.

Те спряха, спогледаха се изненадано и се обърнаха.

Габриела примигна и погледна двамата детективи с нескрит гняв. Прошепна на Даниел:

— Не можем да чакаме! Трябва да отидем до нас веднага!

Обърна се към полицаите:

— Детективи Кеплър и… — Погледна другия, по-дребен и със сивкав тен.

— Сурани.

Кеплър махна на таксито да тръгва.

— Не! — изкрещя Габриела.

Шофьорът се поколеба, но после се съобрази със заплашителния поглед на детектива и даде газ, за да вземе друг клиент.