Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Цял ден обикалям града и се опитвам да изпълня това, което искаш. Моля те, дай ми още малко време. Отне ми повече, отколкото очаквах. Съжалявам!

— Изпитваш чувство за вина, а?

Даниел настръхна от гняв. Лицето му помръкна.

Но той не каза нищо.

Тя доближи телефона до устата си.

— Моля те, беше кошмар. Полицията е навсякъде! Не мога просто да се промъкна в градината на Чарлс и да започна да копая за съкровище, нали? — Гласът ѝ заглъхна. След малко прошепна гневно: — Кажи ми как е дъщеря ми!

— Жива е.

— Жива? А добре ли е?

— Горе-долу.

— Сигурно е уплашена.

— И мен ме е страх от високото. Змиите също не са ми любими. Обаче се справяме. Та да си дойдем на думата. Парите карат света да се върти. Имахме сделка. — Отново замълча, сякаш се сърдеше. — Ти не я спази. Наруши споразумението ни.

— Ще намеря парите — сопна се тя. — Обаче ми трябва време! Правя всичко, което е по силите ми.

— Време, време — с дразнещ глас повтори той.

— Само още малко.

— А да не би да си намерила парите и да шикалкавиш, да търсиш начин хем да ги запазиш за себе си, хем да си върнеш момичето?

— Не! Защо да го правя?

— Защото остана без работа, забрави ли?

Габриела затрепери. Даниел постави ръка на рамото ѝ.

— Беше офис мениджър на Чарлс Прескот — продължи Джоузеф.

— Да — прошепна тя.

— Значи разбираш от бизнес, нали?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Разбираш ли от бизнес? — раздразнено повтори той.

— Ами… знам някои неща. Защо питаш?

— Запозната ли си с принципа на наказанието?

— Гласът му стана абсолютно безстрастен. Угодническата нотка съвсем изчезна. — Например, когато не си плащаш данъците, има наказание. В случая не плати на мен навреме. Изпусна срока.

— Опитах!

— „Опитвам“ не означава нищо. Или правиш нещо, или не. Не е възможно да опиташ да направиш нещо. И така. Нов срок. Осемнайсет часът утре…

— Благодаря! Ще…

— Не съм свършил. Утре в шест вечерта ще ми дадеш „Октомврийския списък“. А сега — петстотин хиляди.

— Не! Не можеш да направиш това.

— Така ли казваш на данъчните? „Извинявайте, ама не мога да ви платя каквото искате. Не ме наказвайте! Аз съм разкаял се нацист.“ — Гласът му отново стана игрив. Той се изсмя.

— Защо не ми поискаш цял милион? — изкрещя Габриела. — Или десет? — Даниел стисна ръката ѝ.

— Давам най-доброто от себе си, Джоузеф — добави тя през сълзи.

— Аха, това е като „опитването“. Няма „най-добро“ или „най-лошо“. Само трябва да спазиш твоята половина от споразумението ни.

— Ние нямаме споразумение! Ти ме изнудваш, отвлече…

— Ало! Не си ли говорихме вече за диалозите във филмите? Така, говорех за последствията. Първо, наказанието — допълнителните сто бона. Второ, отиваш на клошарски лов.

— На какво?

— Клошарски лов.

— Не разбирам — сподавено прошепна Габриела.

— Кое не разбираш? Ще бъде лесно. Сигурен съм, че ще намериш голямата награда за по-малко от трийсет минути.

— Ти си луд!

— Е, това е нещо относително, не мислиш ли? Иди на Таймс Скуеър. Зад контейнера на задната уличка при кръстовището на Четирийсет и осма и Седмо Авеню. От западната страна.

— Какво има там? — попита тя е писклив, разтреперан глас.

Джоузеф обаче затвори.

Нямаха нужда от такси.

„Наградата“, която бе оставил да намерят, беше на четири-пет пресечки. Те се гмурнаха в света на Таймс Скуеър — объркан свят на ярки светлини, огромни монитори с висока разделителна способност, взаимнозаглушаващи се музикални парчета, амбулантни търговци, улични музиканти, изнервени шофьори, луди велосипедисти, туристи, туристи, туристи… Сега тълпата бе по-гъста, по-шумна, по-нетърпелива за предстоящите пиеси, концерти, филми, вечери в ресторантите.

За десет минути намериха пресечката, за която говореше Джоузеф.

— Там! Ето го контейнера — извика Габриела и тръгна към него.

— Чакай.

— Не.

Даниел се опита да я спре. Но тя се изскубна, коленичи и надникна зад очукания, тъмнозелен контейнер.

Извади найлонов плик с емблемата на аптечната верига Си Ви Ес и погледна вътре. Задави се.

— Това е пуловерчето на Сара!

Розовата дрешка бе сгъната внимателно. Габриела понечи да я вдигне и застина като вцепенена.

— Кръв, Даниел!

Размазаните петна, вече засъхнали и покафенели, се виждаха ясно. В тях имаше нещо примитивно, като цветовете на войната върху лицето на древен воин.

Габриела плахо вдигна пуловера, който бе вързан с раирана панделка за коса. В този момент дрешката се разгъна и от нея върху мръсния тротоар изпадна нещо. Розовото пръстче бе изцапано с кръв.