Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Ти не заслужаваш това, Даниел. Не трябваше да се замесваш в тази каша, с мен. Преди двайсет и четири часа дори не ме познаваше. Защо просто не си отидеш вкъщи и не забравиш за мен.

Габриела усети как той обърна глава към нея.

— Нямам интерес да го правя.

— Кое да правиш?

— Да те забравя.

Тя стисна ръката му и за момент опря глава на силното му рамо. Беше гледала един филм, в който играеше актьорът, на когото приличаше Даниел, и той съблече фланелката си — с което подлуди повечето жени в залата. Двамата не само си приличаха в лице, ами и бяха със същото телосложение.

— Офисът ми е Мидтаун, източната част. Да вземем такси. Ще стигнем по-бързо. Срокът… шест следобед. Имаме толкова много неща да направим. — Тя се огледа за такси.

— Чакай — прошепна рязко той.

— Какво?

— Следят ни.

— Сигурен ли си? — попита недоверчиво. Когато се обърна обаче, видя микробус, който бавно караше до тротоара. — Джоузеф ли е?

— Досега не бях видял микробус.

— Ако са от полицията и Джоузеф види, ще си помисли, че сме им се обадили! — уплашено възкликна тя. — Ще убие Сара!

— Не е сигурно, че са ченгетата. Може да е съвпадение.

Микробусът обаче не беше случаен; в него наистина имаше полицаи. Това се потвърди, когато видяха синьо-бяла патрулна кола, приближаваща откъм „Кълъмбъс Съркъл“, рязко наби спирачки и направи обратен завой.

— Някой от микробуса се обади на хората в патрулната и им каза да се махат веднага — досети се Габриела. — Да, ченгета са. Сигурно се надяват да ги заведа при Чарлс.

— Виж там — измърмори Даниел.

Тя проследи погледа му и видя кола без отличителни знаци, но явно пак полицейска — сив седан с няколко малки антени на покрива.

— По дяволите! — изръмжа ядосано. — Навсякъде са!

— Какво да правим?

След кратко замисляне тя предложи:

— Да отидем у нас. Чакай, я иди там, до бордюра.

— Какво?

— Застани на слънце.

Даниел се намръщи недоумяващо. Но после се усмихна:

— Аха, искаш да ни видят.

— Точно така.

След десет минути отново бяха в блока ѝ. Вътре не срещнаха натрапници и се качиха в колебливия асансьор, за да ги откара до втория етаж. В апартамента с южно изложение, Габриела остави чантата „Тифани“, която ѝ бе донесъл, на една антикварна маса до вратата. Дамската чантичка — също. Съблече якето и го закачи.

Даниел се огледа, спря поглед върху книгите и снимките на красиво русо момиченце.

— Сара — отбеляза.

Тя не си даде труда да кимне. И без това думите му бяха констатация, а не въпрос.

Даниел забеляза и други снимки, главно на Габриела. На няколко от тях беше с родителите си. За по-дълго спря вниманието си върху една от тях.

— Тук с баща ти ли сте?

— Да — отговори тя, като погледна към него.

— Красив мъж. Родителите ти в града ли живеят?

— Той почина. Мама е в дом.

— Съжалявам. Какъв беше по професия?

— Работеше в електрическа компания. Мениджър в „Кон Ед“.

Снимката бе правена преди десетина години. Габриела бе на двайсет и две тогава, а баща ѝ — точно с трийсет години по-стар; бяха родени на една и съща дата: 10 май. Зодия Телец. Тя каза това на Даниел, после добави тъжно:

— Той обичаше да казва, че на нас, Телците, ни дреме на рогата за астрологията.

Даниел се засмя и още веднъж погледна високия мъж с прошарена коса.

Тя не му каза, че снимката е правена една седмица преди смъртта му.

Двамата стояха непринудено, спокойни и засмени. Майка ѝ бе в добро настроение и на шега ги снима.

Даниел забеляза също десетина художествени фотографии, черно-бели. Приближи се, за да ги разгледа по-добре. Повечето бяха натюрморти и пейзажи, но имаше и някои портрети.

— Ти ли си ги правила?

Тя гледаше навън през един процеп между завесите.

— Кое?

— Тези снимки. Твои ли са?

— Да.

— Впечатляващо.

Той стъпи на килима пред снимките и се наведе, за да ги разгледа.

— Навремето рисувах, но фотографията повече ми хареса — обясни Габриела. — Има нещо съблазнително в това да вземеш действителността и да я овладееш.

Изрече последните думи с ентусиазъм, който внезапно изчезна и тя се умълча. Загледа се в една рисунка на сърце, под което очевидно с много усилие бе написано: „Аз обичам мама“.

Сега Даниел отиде при прозореца.

— Виждаш ли ченгетата? — попита тя, като отмести очи от детската рисунка.

— Още не.

Обсъдиха какво да правят по-нататък, как да спасят Сара — да проникнат в офиса на „Прескот Инвестмънтс“, да потърсят „Октомврийския списък“ и парите.