Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Да, аз съм. А вие кой сте?

Той се изхили идиотски:

— Хей, здрасти, бе! Как я караш? Хубава сутрин, нали? Прекрасна. Прогнозата е за облаци и рязко застудяване, но нека да се радваме на това, което имаме сега, как мислиш?

Приближи се към тях, доста пъргаво за толкова едър мъж. Усмихна се леко.

— Аз съм Джоузеф. — Не подаде ръка. — Не си човъркай мозъка. Не ме познаваш.

Кимна на Даниел, който се вгледа изпитателно в кафявите очи на натрапника. Под разкопчаното черно палто Джоузеф носеше широко кафяво сако и риза, която имаше две големи гънки на корема. Зъбите му бяха с розов оттенък.

— А вие…? Откъде ме познавате? — попита Габриела.

— О, все още не. Поне не лично. Голям пропуск. Как си днес? Не си много приказлива май. Няма проблем. Имам нещо, което ще те заинтересува.

— Какво говорите? Оставете ни на мира.

— Момент. Казах: „заинтересува“. Не ти ли е любопитно да разбереш какво е то?

— Не.

— Брей, брей. Аз пък съм сигурен, че ще те заинтересува. Залагам пет кинта. Ловиш ли се на бас?

— Я се разкарай, бе — изръмжа Даниел, като пристъпи леко напред.

Джоузеф вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар. Ухили се; сви се, симулирайки уплаха. Настоя игриво:

— Само хвърли един поглед. Хайде, красавице. Умолявам те.

Вдигна плика.

Габриела погледна Даниел, но в този момент Джоузеф извади тънко яке, черно и синьо като водата в нюйоркското пристанище по здрач. Детски размер. Извади също пластмасова кукла, подобна на „Барби“, но без дрехи. Бежовият цвят на играчката проблесна на слънчевите лъчи, проникващи отвън.

Габриела изпищя.

Джоузеф се намръщи:

— Ушите ми. Ушите ми! — Потупа ги. — Това беше много шумно.

— Откъде взе тези неща? — изкрещя жената. — Това е якето на Сара! И куклата ѝ!

Дръпна се назад и извади мобилния си телефон.

— Относно телефона — предупреди Джоузеф, — опитай се да се сетиш защо не искам да се обаждаш на никого. Трудно ли е? Мисля, че не.

— Какво, по дяволите, означава това? — извика Даниел.

Джоузеф размаха предупредително пръст към него.

— Откъде си взел тези неща? — с треперещ глас повтори Габриела. — Къде е тя? Кой си ти?

— Колко много въпроси… Да караме поред. Взех якето от госпожица Сара. Това е близко до ума. Къде е тя? А ти къде мислиш? С едни мои приятели. Колкото до въпрос номер три, предпочитам засега да не отговарям.

Габриела замахна, хвана го за реверите. Той не очакваше такава реакция и залитна назад. Самодоволната му усмивка се смени с гневно изражение. Даниел възпря Габриела.

Лукавата усмивка се върна на лицето на Джоузеф.

— Спо-кой-но! Малката Сара е добре.

Даниел се приближи още. Джоузеф разтвори палтото и сакото си и показа ръкохватката на пистолет.

— Ще се перчиш ли още? Я по-спокойно, каубой!

Даниел го погледна стреснато, дръпна се назад.

Габриела изписка при вида на оръжието.

Джоузеф измери Даниел с поглед.

— Та какъв си ти точно, каубой?

— Приятел.

— Аха, приятел. Добре. Я дай да ти видя портфейла.

Даниел се поколеба, но бръкна в джоба си и подаде на другия мъж пачка банкноти. По петдесет и сто долара. Общо около хиляда.

— Това е нещо, което се държи в портфейла. Но не е портфейл.

— Вземи ги.

— Не ти искам парите. Искам портфейла ти.

Габриела закрещя:

— Къде е Сара? Какво си ѝ направил?

Джоузеф отново потупа ушите си и предупреди:

— Хайде да не привличаме излишно внимание. Това… — посочи пистолета — … е доста по-шумно от истеричните ти писъци. Хайде сега, каубой, давай портфейла.

Даниел му подаде мекия кожен аксесоар.

— Не, не… — захлипа жената.

Докато прехвърляше съдържанието на портфейла, Джоузеф изглеждаше, сякаш запаметява различни факти. Извади визитна картичка и я разгледа.

— Фонд „Норуок“. Звучи доходно. — Върна всичко на Даниел. — Дръж, каубой, живеещ на Франклин Стрийт осемдесет и пет. Хубав квартал. Засега това ми е достатъчно. Но ако ми потрябва заем, ще знам, че си тооолкова услужлив. — Обърна се към Габриела: — Сега за госпожица Сара. Причината да е на гости при моите приятели, е твоят шеф. Може би вече си се досетила. Чарлс Прескот изчезна. Това страшно ме разтревожи. Предполагам, че от полицията са ти казали, а?

— Да, но какво общо…

Той вдигна пръст пред устните си и я прекъсна:

— Едно обикновено „да“ ми стига. Не казвай повече от това, за което те питам. Ясно ли е?

Тя кимна, стисна юмруци.

— Така. Ако храбрите нюйоркски полицаи отново те потърсят, недей да говориш с тях. Ако телефонът ти иззвъни и номерът не ти е познат, не вдигай. Ако ти пратят съобщение, не им се обаждай. Ако те спрат на улицата и те попитат каквото и да било — дали ще е за часа, къде се намират хубави понички или какво бельо предпочита шефът ти — кажи им, че няма да говориш без адвокат. Ако разбера, че си приказвала с полицията, няма да съм доволен. А това означава, че и Сара няма да е щастлива.