Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

Той погледна.

— На цяла миля е — успокои я. — Което ми напомня, че забравих да попитам. Можеш ли да плуваш?

— Толкова ли лош моряк си?

— Не, просто ако не можеш, ще ти дам ЛСС.

— Лъ… какво?

— Лично спасително средство. Или с други думи — спасителен пояс.

— Мога да плувам.

— Дръж се здраво.

Той погледна, за да се увери, че се е хванала добре, и насочи моторницата към една внушителна вълна. Заби се фронтално в нея. Лодката почти излетя и се стовари във водата от другата страна на гребена. Ситни капчици опръскаха лицата им.

— Ела.

Даниел бръкна в джобчето на ризата си и извади бяла копринена кърпичка.

— Нося я само с декоративна цел — уточни с усмивка.

Габриела се наведе и той избърса солената вода от челото и страните ѝ; после — от своите.

Обърна лодката успоредно на Манхатън. Пред тях се разкри невероятната гледка на пробуждащите се светлини на града, ставащи все по-ярки с всяка минута. В сгъстяващия се мрак на Габриела ѝ стана студено. Потрепери и се уви по-плътно с черно-бялото си карирано сако.

Даниел погледна часовника си. Беше 19.40.

— Още ли си навита за вечеря?

— О, между другото, не страдам от морска болест.

Той се намръщи:

— Ох… трябваше и това да попитам.

— Щях да ти кажа и без да ме питаш. А в отговор на последния ти въпрос: да, умирам от глад. И скоро трябва да се прибираме. Вечерите, когато Сара не е при мен, винаги ѝ се обаждам, преди да си легне. Никога не пропускам.

— И аз се опитвам същото с момчетата.

Даниел насочи лодката на юг по река Хъдсън, после отново я върна в залива. Увеличи скоростта. Погледна Габриела и се усмихна дяволито:

— Още петнайсет минути?

— Добре.

Той зави надясно и доближи товарния кораб, който бе видяла по-рано. Той пухтеше с добра скорост към протока Верацано.

— Боже, огромен е.

— Този е „Постпанамакс“. Означава, че не може да мине през Панамския канал.

— Колко е висок? — поинтересува се тя, съзерцавайки масивния корпус, червен и грапав, натоварен с контейнери с всякакви цветове.

— Не знам. Десет етажа може би. Или повече. Корабите се класифицират според дължината и широчината, не според височината. Този сигурно е триста метра дълъг и шейсет широк.

Габриела се засмя:

— Прекрасен е. И в същото време много грозен. — Почука по контролното табло. — Твоята лодка как се казва? Не погледнах отзад.

— „Лодка“.

Вятърът задуха по-силно. Тя извика:

— Да, лодката. Как се казва?

— „Лодка“. Това е името ѝ.

— Това ли успя да измислиш?

— Така исках да я кръстя.

— Името „Лодка“ не беше ли заето?

— При нас няма запазени марки. Но не, не съм виждал някоя да се казва „Лодка“. Хората обикновено проявяват повече въображение. Виждал съм „Навирения нос“, „Морското кръщение на Чар ли“, „ОК-еан“.

Тя изпухтя.

— Дръж се здраво. Идва едно чудовище.

Срещу тях се зададоха внушителни маси вода.

Габриела застана на колене, хвана се още по-здраво. Ръцете ѝ се допираха до раменете му. Стори ѝ се, че той се облегна по-силно върху ръцете ѝ. Даниел изправи моторницата и умело овладя мотора и руля, за да посрещне първата вълна.

„Лодка“ се сблъска с вълната и жената остана без въздух при удара.

Последваха още десетина стълкновения, всяко — по-слабо от предишното.

Лодката се успокои и продължи леко да се полюшва.

— Виж! — каза Даниел е тон на възхищение, граничещо със страхопочитание.

Ако китайското морско чудовище беше внушително, корабът, който видяха на стотина метра напред, бе потресаващ.

— Този е колкото цял град! — възкликна Габриела. — Какъв е?

— Това е VLCC. Или с други думи, танкер. Виждаш ли колко високо стърчи над водата? В момента е само на баласт — не носи нефт. Разтоварил е в Джърси.

— Към Панамския канал ли отива?

— Той също няма да мине. Сигурно отива към Средиземно море или ще заобиколи от юг чак през нос Хорн.

— „Титаник“.

Той се засмя.

— „Титаник“ е бил наполовина по-малък — обясни, като кимна към супертанкера.

— С каква скорост се движи?

— Дори натоварен може да развие осемнайсет възела. Празен — сигурно двайсет и пет. Ако бях сам, щях да се състезавам с него до онзи буй.

— Защо?

Сви рамене:

— Защото е забавно.

— Не, имах предвид защо ако беше сам. — Тя се поколеба за момент, после добави: — Хайде. Давай.

— Да се състезавам ли?

— Ами да.

— Не знам.

— Трябва да ми се отблагодариш по някакъв начин за Принстънското решение, забрави ли? Длъжник си ми.