Даниел насочи моторницата към буя и дръпна дросела назад, сякаш даваше преднина на танкера, който сигурно надвишаваше „Лодка“ със сто хиляди тона. Зад моторницата забълбукаха мехури, вятърът засъска, а отзад чайките кряскаха, сякаш се молеха за храна.
— Готова ли си?
— Давай! — изкрещя тя.
Даниел натисна дроселите напред и „Лодка“ направо подскочи; острият ѝ нос се вдигна високо и те се понесоха шеметно към буя.
„Лодка“ и масивният танкер се движеха по пресичащи се под четирийсет и пет градуса курсове. С всяка изминала секунда той ставаше по-голям и по-тъмен с приближаването им. Скоро танкерът заприлича на създание от отвъдното, видим единствено като силует, навигационни светлини и тук-там някой прозорец като кехлибарена точка. Необуздаема стихия, която поглъщаше цялото небе и все още растеше, растеше.
— Ще минем съвсем близо — изкрещя той.
Двамата погледнаха танкера отдясно, после — буя пред тях, който беше на около триста метра.
После — двеста.
Сто…
— Близо! — отново изкрещя Даниел. — Ще се разминем много близо. Мога да спра. Искаш ли да спра?
С разтуптяно сърце, като някакъв примитивен ритъм, възбудена от скоростта, от заплашителната близост на грамадния плавателен съд, от присъствието на мъжа на сантиметри от нея, Габриела се наведе, допря глава до неговата и прошепна:
— Победи. Искам да победиш.
1 час и трийсет минути по-рано
В „Лимончело“ нямаше много клиенти.
Може би защото — най-вероятно защото ресторантът бе в сърцето на района около Уол Стрийт и защото беше петък. От него се разкриваше живописна гледка към Нюйоркския залив, с корабите и неспирните вълни, издигащи и спускащи се като метроном. Най-подходящото място, където брокерите, които през последните осем часа са си играли с милиони долари чужди пари, да отпразнуват добрите си решения или да забравят лошите.
Сега обаче, в късния следобед, финансистите, идващи обикновено по-късно, все още бяха на бюрата си или пишеха разписки по етажите на затворените борси, или пък се потяха в клубовете за фитнес или по алеите на Батъри Парк.
Тук, при водата, най-силно се усещаше уханието на есен.
Габриела грациозно премина през салона, обзаведен с дъб и месинг, и се върна на столчето пред бара, на което бе седяла през последния половин час. Свали якето на черни и бели карета и го закачи на облегалката. Носеше бяла копринена блуза, консервативно прибрана на талията под достигаща до коленете сива плисирана пола. Също черни чорапи и виненочервени обувки на високи токчета — по-късно щеше да ги смени с по-удобни ниски черни обувки (с тях отиваше до работата); сега те бяха на земята, в избелялата чанта „Тифани“, в която ги носеше всеки ден.
Тя продължи да редактира документите, върху които работеше. Горният беше озаглавен „Актуални счетоводни задачи“. Няколко числа зачеркна изцяло. Други маркира с абсолютно правилни звездички. Отдолу имаше пет-шест листа, озаглавени с имена на фирми, а под тях — „финансов баланс: приходи и разходи“. Нямаше документ, на който сумата да е по-малко от 250 милиона долара. На друг лист пишеше: „Печалба от клиенти: Лични сметки“.
След известно време се съсредоточи върху друг документ, озаглавен: „Краткосрочен търговски наем“. В съдържанието му обаче нямаше нищо кратко. Двайсет страници с дребен шрифт. Тя въздъхна и още веднъж започна да чете. Кестенявата ѝ коса бе опъната силно назад и захваната с шнола, при което, необяснимо защото, изглеждаше по-светла.
Тя поработи още малко, после отпи глътка вино и погледна през високите витрини към Пирс А. Конструкцията не беше толкова голяма, колкото другите пирсове по на север — в Гринич Вилидж и Мидтаун, но този имаше по-богата история. Професора имаше специален интерес към сагите на Долен Манхатън и можеше часове наред да ѝ ги разказва. Построен през 80-те години на XIX век от пристанищния департамент и пристанищната полиция, Пирс А бе станал свидетел на невероятното разрастване на града. Габриела погледна седеметажната часовникова кула, издигната през 1919 година. Красивото съоръжение бе построено в памет на американските войници, загинали през Първата световна война. Доста символично, като се има предвид, че първият пирс на това място е бил построен от сина на известен генерал на Съюза от Гражданската война.
Когато отново се наведе над договора за наем, мъжът, който седеше до нея, остави чашата си и продължи разговора си по телефона.
Читать дальше