Джефри Дивър - Списъкът „Октомври“

— Поздравления. И съболезнования.

— Благодаря. — Даниел се засмя и отпи глътка уиски. — После отидох да поплувам и дойдох тук… да се отпусна.

Тя се усмихна на прекопирания от нея израз.

Разговорът бавно се отклони от професионалната тема. Започна обмен на по-лична информация. Оказа се, че и двамата живеят в Манхатън. Даниел ѝ каза, че имал двама синове, които живеели с бившата му жена в Наяк.

— Със съпруга ми имаме съвместно попечителство. — Габриела извади телефона си от чантичката „Коуч“ и му показа една снимка. — Това е Сара. На шест е.

— Прекрасна е.

— Обича балет и гимнастика. Но наскоро се запозна с конете. Леле, как иска да си има кон!

— Къде точно живееш?

— В Горен Уестсайд. Две спални, деветдесет квадратни метра. Можем да поберем и кон, но не мисля, че приемат добре пътуването с асансьор.

— А бащата на Сара?

— Не. Той няма нищо против асансьорите.

— Забавна си — отбеляза Даниел, сякаш не излизаше с жени, които не са.

— Тим живее в Лонг Айлънд. Но наблизо няма конна база.

Даниел махна на бармана, който се отзова веднага.

— Още едно за мен. И едно от това, което пие дамата.

— Не — опита се да се възпротиви Габриела.

— По-евтино е, отколкото да ти купя нова блуза „Ниймън Маркъс“.

— От „Мейсис“ е. Нямах предвид, че отказвам почерпката. Имам предвид това, което пия. Мисля да се поглезя с едно пино ноар „Мери Едуардс“. След като кавалерът черпи.

Даниел вдигна вежди, впечатлен от избора ѝ.

След малко питиетата бяха пред тях. Тя се запита каква ли татуировка крие барманът.

„Окупирай! Долу с 1%!“

Или нещо по-просто: „Кур за капитализма!“

Помисли дали да не сподели предположението си с Даниел, но въпреки че той вероятно щеше да се засмее, предпочете да не го прави.

Двамата се чукнаха за трудния и вдъхновяващ живот в Манхатън. За „Кота нула“, която се виждаше от „Лимончело“. „Близнаците“ завинаги щяха да хвърлят неизличимата си сянка над града.

Непринуденият разговор премина през десетина различни теми: ресторанти, пътувания, родители, политика — за последното предпазливо, макар че изглеждаше да са със сходни възгледи.

Когато питиетата им бяха на привършване, Даниел погледна часовника си. Не скришно, а съвсем открито вдигна масивния ролекс и провери часа.

Тя кимна:

— Сигурно имаш планове за вечеря.

— Всъщност, не. Имам среща. — Даниел я погледна: косата ѝ, лицето ѝ, очите ѝ. — А ти сигурно трябва да се връщаш при дъщеря си.

Тя усети някаква скрита идея.

— Ще я взема утре. Тази вечер е при баща си.

— Не знам дали ще проявиш интерес, но тази среща… дали ще се съгласиш да ми помогнеш?

— За какво?

— Ами, срещата е с един интериорен дизайнер, за да си избера тапицерия.

Тя поклати глава:

— Това не е добър опит за свалка.

— Трябва да избера нова кожена тапицерия за моторницата си.

— Така вече е по-добре.

Той отвори раницата, която използваше вместо куфарче, и извади листовка с кожени мостри. Габриела я разлисти, бяха подредени по цвят. Тя харесваше най-много наситеното оранжево, каквито си представяше, че са седалките в баровските спортни автомобили. Имената на мострите бяха от рода на „морков“, „тиква“, „кехлибар“, „домат“.

Най-хубавата обаче се наричаше „Принстън“, вероятно от цвета на едноименния университет в Ню Джърси. Това бе най-смелото решение, предложено от компанията.

— Харесах си цвят — бавно отбеляза Габриела. — Но как мога да кажа със сигурност, ако не съм видяла лодката?

— Това може да се уреди.

3 часа и 30 минути по-рано

Приусът, боядисан в типичното за „Тойота“ бледо, безобидно светлосиньо, се движеше бавно по криволичещите улици на Бронксвил, щата Ню Йорк, покрай масивни къщи сред просторни дворове с жълтееща трева, увехнали градини и купчини сухи листа.

Свикнал да кара мазератито си, Даниел Риърдън гледаше на колата с пренебрежение, макар че не беше очаквал да е толкова мощна. Най-вече не харесваше прекалено безшумния мотор. Беше чувал, че при някои съвременни автомобили колонките излъчват усилен звук като от двигател за повече сексапил. Това бе измама и той го смяташе за смехотворно. Даниел обичаше автентичните неща, за добро или за лошо. Изгорелите газове на неговото мазерати „Туби“ например резонираха с такова ръмжене, което при високи обороти можеше да ти спука тъпанчетата.

Той обожаваше това.

От радиото се чуваше тиха класическа музика, но тя заглъхна, когато системата оповести чакащо телефонно обаждане. Даниел прие разговора и поприказва с клиента на странния език на бизнеса, едновременно неясен и прецизен. След като взеха някои юридически и финансови решения, той любезно се сбогува с човека, който миналата година бе донесъл на фонда „Норуок“ близо двеста хиляди долара печалба. Затвори. Класическата музика отново се усили. Моцарт. Концертът за кларинет. Странен и много труден за свирене инструмент. Едно от старите гаджета на Даниел беше виолончелистка в симфоничен оркестър. Тя му обясни, че най-трудно ѝ било да усвои дървените духови инструменти: