Джефри Дивър - Часовникаря

— Може би, но нищо не излезе.

— Нищо, продължавай да търсиш.

— Разбира се.

Сакс се приближи до Селито и попита:

— Имам един въпрос. Познаваш ли Ти Джей Джефрис?

— Началника на участък 158 ли?

— Да. Какво му има? Направи ме на нищо.

— О, той така се пали.

— Значи не съм единствената, на която крещи така?

— Не. Избухва безпричинно. Как се сблъска с него?

Селито погледна Райм.

— Не съм я изпратил аз — отвърна криминалистът. — Сигурно е била по нейния случай. Не по моя .

Сърдитият ѝ поглед не го смути. Понякога дребните заяждания му доставяха голямо удоволствие.

— Трябваше ми досието за едно разследване и отидох при източника. Той си мислеше, че е трябвало да поискам позволението му.

Селито кимна:

— Но ти не искаш да издаваш пред началството какво става в Сто и осемнайсети.

— Точно така.

— Той си е такъв. Има лични проблеми. Жена му беше от хайлайфа.

— Колко страшно звучи — отбеляза Пуласки.

Селито го изгледа заплашително и новобранецът млъкна. Детективът продължи:

— Говори се, че са загубили големи пари. Наистина големи . Числа, на които не можеш да им преброиш нулите. Жена му се забъркала в някаква сделка. Той се стремял към по-висш пост — в Олбъни, струва ми се. Ама там не можеш да стигнеш без големи пари. След това жена му го изоставила. Макар че при този негов характер пак дълго е издържала.

Сакс кимна. В този момент телефонът иззвъня.

— Да… Амелия Сакс… О, не. Къде… Идвам след десет минути.

Изтича към вратата, без да каже нищо повече. Лицето ѝ беше бледо и напрегнато.

Шевролетът спря плавно на 44-та улица, недалеч от Уестсайдската магистрала. Едър мъжага с дебело палто и кожена шапка се взря в Сакс с присвити очи. Тя не го познаваше, нито той нея, но полицейското разрешително за паркиране навсякъде, което тя остави на таблото, му подсказа, че тя е онази, която чака.

Ушите и носът на младежа бяха червени, от ноздрите му излизаше пара. Потропваше с крака, за да ги раздвижи.

— Олеле, голям студ. Тая зима вече ми писна. Вие ли сте детектив Сакс?

— Да. Вие ли сте Койл?

Ръкуваха се. Той стисна силно ръката ѝ.

— Какво става?

— Елате да ви покажа.

— Къде?

— В микробуса. На един паркинг по-натам.

Докато вървяха бързо в студа, Сакс попита:

— От кой участък сте?

Когато се обади, Койл се бе представил за полицай.

Улицата беше шумна. Той не чу.

Сакс повтори въпроса си:

— От кой участък сте? Южния централен?

Той я погледна и примигна.

— Да.

Издуха носа си.

— Била съм там — отбеляза тя.

— Хъм — измърмори Койл и замълча.

Заведе я на голям паркинг в Уестсайд. Спряха пред очукан микробус „Уиндстар“. Прозорците му бяха мръсни, двигателят работеше.

Той се огледа и отвори вратата.

Докато обикаляше жилищните сгради и магазините в Гринич Вилидж около апартамента на Луси Рихтер, за да търси свидетели, Кейтрин Данс разсъждаваше за симбиозата между кинесика и криминалистика.

Специалистът по кинесика има нужда от човешко същество — свидетел, заподозрян — точно както на криминалиста му трябват улики. В това разследване обаче се сблъскваха с изненадваща липса както на живи субекти, така и на веществени доказателства.

Това я безпокоеше. Никога не беше участвала в подобно разследване.

Засега не намираше никого, който би могъл да им помогне.

— Извинете, господине, госпожо, хей, младеж, днес наблизо имаше полицейска акция, разбрахте ли, а, добре, дали случайно не сте видели някого в района да бяга или нещо подозрително, нещо необичайно, погледнете тази снимка…

Нищо не излизаше.

Данс дори не се сблъска със симптомите на „свидетелска амнезия“, когато хората знаят нещо, но твърдят, че нищо не са видели, от страх за себе си или близките си. Оказваше се, че повечето жители на този уютен и колоритен квартал не са видели нищо.

— Извинете, господине, да, документът ми е калифорнийски, но работя с нюйоркската полиция, можете да се обадите и да проверите, така, да сте виждали…

Нищичко.

Данс се стъписа, дори се уплаши, когато се опита да заговори един човек, излизащ от къщата си. Той се обърна и тя застина — толкова много приличаше на съпруга ѝ. Тя се овладя и повтори това, което казваше на всички. Човекът почувства, че нещо не е наред, намръщи се и я попита дали е добре.

Каква липса на професионализъм, смъмри се Данс.

Да, добре съм — отвърна.

Той не беше видял нищо и тя му повярва.