Джефри Дивър - Часовникаря

— Арт, хайде да те заведа у вас.

— Можех да работя сто други неща. Брат ми е водопроводчик. Сестра ми завърши полувисше и сега работи в рекламна агенция. Тя направи онази реклама с пеперудките за женските работи. Известна е. Можех да работя нещо такова.

— Просто си малко…

— Не ми приказвай така — тросна се той. — Не си видяла нищо, за да ми говориш така. Нямаш право.

Сакс сведе очи. Вярно беше. Тя нямаше право.

— Всичко, което е случи, е заради това, което търсиш. Съсипан съм. Дали съм добър или лош, няма значение. Животът ми отиде на боклука.

Гневът и мъката му караха сърцето ѝ да се свива. Тя го подхвана през кръста.

— Арт, чуй ме…

— Махни ръцете си от мен.

Той опря главата си на прозореца.

След малко дойде Койл. Водеше такси. Със Сакс помогнаха на Иънг да се качи. Тя даде на шофьора адреса, след това изпразни портфейла си и му връчи близо петдесет долара и ключовете от колата на пенсионера.

— Ще се обадя на жена му да предупредя, че се прибира.

Шофьорът кимна, затвори вратата и потегли по натоварените улици на централен Манхатън.

— Благодаря — каза тя на Койл, който кимна и си тръгна.

Сакс му беше благодарна, че не любопитстваше какво става.

След като полицаят се изгуби от поглед, тя бръкна в джоба си и извади пистолета на Иънг. Беше го взела от кобура на гърба му, когато го подхвана през кръста. Може би имаше друго оръжие вкъщи, но поне нямаше да се самоубие с този. Тя извади патроните, прибра ги и скри пистолета под дясната предна седалка. Заключи микробуса и се върна при колата си.

Зачопли с показалеца кожичката на палеца си. Сърбеше я. Гневът я изгаряше. Замисли се, че кражбата не е най-тежкото престъпление, което извършват продажните полицаи като баща ѝ. Те превръщаха простичкия ѝ стремеж да служи на истината в нещо гнусно и опасно, носещо страдание дори и на невинни хора, както я беше предупредил Лон Селито. Спокойният живот, за който Йънг си беше мечтал от години, се разпадаше. И основната причина бе онова, което се случваше в участък 118.

По същия начин животът на близките на полицаите от клуб „Шестнайсето авеню“ завинаги се беше променил заради онова, което са сторили баща ѝ и приятелите му. Съпругите и децата им бяха принудени да се откажат от спокойния живот вкъщи или учението си, за да си търсят прехрана, и завинаги щяха да бъдат заклеймени, очернени от скандала.

Тя все още имаше време да се спаси, да се откаже от полицейската работа и да се махне. Да отиде в „Арджайл“, да избяга от интригите и мръсните игри, да започне нов живот. Не беше късно. Но за Арт…

Сакс се замисли за жестоките думи, които бе наговорила на Арт Йънг. Осъзна, че най-мъчителното за нея сега е това, че не може да поговори с баща си, да го притисне. Опита се да си представи как би изглеждал един такъв спор. Но не ѝ се удаде. С баща си никога не бяха спорили.

Ами ако можеха сега да обсъдят тези неща? Дали думите щяха да се окажат слаби и те да потънат в тягостно мълчание? Дали щяха да се карат? Дали щяха да си поговорят сериозно, по мъжки и той да ѝ обясни какво е направил?

Може би е имало основателна причина да се отклони от правия път. Здравни проблеми в семейството например. Може би майка му или дядо Хайнрих. Може би са му трябвали пари за лечение. Или нещо друго мрачно и потайно е покварило баща ѝ? Сърцето ѝ се сви при мисълта, че може да е имал любовница и затова да са му трябвали пари. Звучеше невъзможно, но през последните дни Сакс се беше убедила, че няма такова нещо.

„Защо, татко? Защо?“

Амелия Сакс никога нямаше да узнае.

Като часовника с фазите на луната, отмерващ секундите до смъртта на жертвата, времето бе отминало, отнемайки ѝ възможността да получи отговор на тези въпроси.

Можеше само да гадае. От това в душата ѝ само оставаха рани, които ѝ се струваше, че никога няма да зарастат.

Можеше да си отговори само ако върне времето назад, а това, разбира се, беше невъзможно.

Тони Парсънс седеше срещу Кейтрин Данс в кафенето, количката с покупките му бе до него.

Той присви очи и поклати глава:

— Опитвам се да си спомня нещо, но не мога. Напразно си дадохте парите.

Кимна към чашата с кафе пред себе си.

— Нека да се помъчим още малко.

Данс беше сигурна, че той знае нещо. Предполагаше, че при първия им разговор се е изпуснал, без да иска (специалистите по разпитите обожават импулсивните свидетели), но след това се беше замислил, че човекът, който е видял, може би е опасен престъпник, може би дори извършителят на ужасните убийства на кея и в задънената уличка вчера. Данс знаеше, че хората, които с удоволствие свидетелстват за изневеряващи съседи или деца, крадящи от магазините, изведнъж губят желание да говорят, когато стане дума за сериозни престъпления.