Джефри Дивър - Часовникаря

„Ако не ядеш, ще умреш… Не мислиш ли, Кейтрин, любов моя?“

Всеки отпи от кафето си. Винсънт ѝ каза още няколко подробности за заподозрения.

Тя приказваше с него като с приятел. Накрая Винсънт реши, че моментът е настъпил.

— Слушайте, има още нещо… Бях малко уплашен… Затова не ви казах. Разберете, живея тук. Ако той се върне… Може да разбере, че съм го издал.

— Никой няма да узнае името ви. Ще ви закриляме. Обещавам.

Той пак се престори, че се колебае.

— Наистина ли?

— Гарантирам. Ще изпратим полицай да ви пази.

„ Това вече е интересно — помисли си Винсънт. — Може ли да е червенокосата?“

— Ами, видях къде избяга. Влезе през задния вход на една сграда.

— Вратата беше ли отключена? Или той имаше ключ?

— Отключена. Ще ви покажа, ако искате?

— Много ще ни помогнете. Свършихте ли? — Тя кимна към чашата му.

Винсънт изгълта кафето.

— Вече свърших.

Жената затвори бележника си. Трябваше да ѝ го вземе, след като свърши.

— Благодаря, агент Данс.

— Няма защо.

Тя поиска сметката и плати. Станаха и облякоха палтата си. Той излезе с количката, задържа вратата за жената. Затвори я и тя иззвъня. Тръгнаха по улицата. Кейтрин потрепери:

— Много е студено в този Ню Йорк.

— Да, нормално е.

— Умирам от студ.

„Скоро ще те стопля“ — помисли си той.

— Къде отиваме? — попита тя.

Забави крачка и погледна табелките на улиците. Присви очи заради яркото слънце. Спря, извади бележника от чантичката си и записа нещо.

— „Шърман“, нали?

— Да.

— Значи уличката между „Шърман“ и „Бароу“… — Погледна Винсънт. — От коя страна на главната улица се пада? От север или от юг? Трябва ми точно описание.

„Охо, и тя е старателна .“

Той се замисли за момент, объркан не толкова от жестокия студ, колкото от глада.

— Май се пада от югоизток.

— Дали убиецът е още там? — попита жената. — В уличката.

„Още не, но скоро ще се появи“ — помисли си той.

— Не знам — отговори.

Тя погледна бележника си и се засмя:

— Не мога да прочета какво съм написала. Толкова ми трепери ръката. От студа. Нямам търпение да се върна в Калифорния.

„Няма да стане скоро, госпожичке…“

Пак тръгнаха.

— Имате ли семейство? — попита тя.

— Да. Жена и две деца.

— И аз имам две деца. Син и дъщеря.

Винсънт кимна. „Колко ли е голяма дъщерята?“ — запита се. Вероятно твърде малка за него.

— Това ли е уличката? — попита тя.

— Да. Там избяга.

Дърпайки количката с продукти зад себе си, той се загледа в уличката, водеща към любовното им гнезденце, изоставената сграда. Бе възбуден и едва се сдържаше.

Винсънт бръкна в джоба си и стисна дръжката на ножа. Не, не можеше да я убие. Но ако се съпротивлява, щеше да се наложи да го използва.

„Прережѝ очите…“

Би било жестоко, но не беше проблем за Винсънт — и без това ги харесваше проснати по очи.

Навлязоха в уличката зад сградите. Винсънт се огледа, сградата бе на десет-петнайсет метра от тях.

Данс пак спря, отвори бележника и започна да пише, като говореше:

— Уличката е дълга около трийсет метра. С павета. Престъпникът е избягал оттук, на юг.

Отново нахлузи ръкавиците на треперещите си ръце с лакирани в кафяво нокти.

Гладът влудяваше Винсънт. Ерекцията му започна да спада. Той стисна дръжката на ножа със запотената си ръка, дишаше учестено.

Тя пак спря.

„Сега! Хвани ял“

Понечи да извади ножа от джоба си, обърна се към нея.

Изведнъж от другата страна на уличката се чу вой на сирена. Винсънт се стресна и погледна натам.

В този момент почувства дулото на пистолет до слепоочието си.

— Горе ръцете — изкрещя агент Данс. — Веднага! Стисна го за рамото.

— Ама…

— Изпълнявай.

Тя притисна оръжието до черепа му.

Не, не, не. Той пусна ножа и вдигна ръце.

Какво означаваше това?

Полицейската кола спря пред тях, зад нея дойде друга. Отвътре изскочиха четирима огромни полицаи.

„Не… О, не…“

— Легни по очи — заповяда единият. — Веднага!

Винсънт обаче не можеше да помръдне. Стоеше като вцепенен.

Данс се отдръпна и полицаите го заобиколиха, повалиха го на колене.

— Не съм направил нищо! Не съм!

— По очи! — изкрещя един.

— Студено е, мръсно е. Не съм направил нищо.

Проснаха го на замръзналия паваж като чувал с тор.

Той изстена и въздухът му излезе.

Точно както след Сали Ан, все това се повтаряше. „Не мърдай, дебелак. Изверг!“

Не, не, не!

Опипваха го навсякъде. Дръпнаха ръцете му зад гърба и ги стегнаха с белезници, заболя го. Обискираха го, извадиха джобовете му.