Джефри Дивър - Часовникаря

— Има лична карта, нож.

Сега ли ставаше или преди петнайсет години, Винсънт вече не знаеше.

— Нищо не съм направил! Какво означава това?

Агент Данс пак се появи. Един от полицаите каза:

— Чувахме те ясно и силно. Нямаше нужда да влизаш с него в уличката.

— Боях се да не побегне. Исках да остана с него колкото е възможно по-дълго.

Обхвана го паника… Какво означаваше това?

Полицайката се вгледа в обърканото му лице:

— Добре се справяше, докато не влязохме в кафенето. Още щом седнахме, разбрах, че се преструваш.

— Това е лудост. Не съм…

— Тонът и мимиките ти не си съответстваха, а по жестовете ти личеше, че мисълта ти изобщо не е в разговора ни. Беше си наумил друго и по някаква причина се опитваше да ме излъжеш… Оказа се, че в крайна сметка искаш да ме подмамиш тук.

Данс обясни, че след като излязоха от кафенето и тя извади бележника си, незабелязано е натиснала копчето за повторно набиране на телефона си. Така се свързала с полицаите, с които работеше, и те чули какво става.

Затова повтори на глас имената на улиците, за да им даде указания.

Винсънт погледна ръцете ѝ. Бяха празни. Тя проследи погледа му. Размаха химикалката си:

— Да. Това е пистолетът ми.

Той погледна другите полицаи:

— Не разбирам какво става. Това са глупости.

— Защо си хабиш гласа да приказваш? — сряза го той. — Малко преди тя да се свърже с нас, получихме сигнал, че съучастникът в престъплението е бил забелязан в квартала с пазарска количка. Бял дебелак.

„Тя се казва Сали Ан, дебелако. Обади се в полицията и ни разказа всичко…“

Хванаха го, вдигнаха го от земята и го набутаха грубо в колата. Гласът на Джералд Дънкан отново прозвуча в ушите му: „Съжалявам. Постъпих лошо с теб. Ще ти се реванширам…“

В този миг отпуснатият, дебел Винсънт Рейнолдс взе твърдо решение. За нищо на света нямаше да издаде този човек, най-истинския си приятел.

Едрият дебелак седеше до прозореца в лабораторията на Линкълн Райм. Ръцете му бяха стегнати с белезници.

От шофьорската му книжка стана ясно, че не се казва Тони Парсънс, а Винсънт Рейнолдс — двайсет и осем годишен машинописец, живущ в Ню Джърси. Работеше за пет-шест различни бюра, в никое от които не знаеха много подробности за него, освен че е съвестен, макар и малко безличен работник.

Със смесица от гняв и страх Винсънт гледаше ту пода, ту полицаите в стаята — Райм, Сакс, Данс, Бейкър и Селито.

Не беше арестуван или следствен и при проверката в апартамента му в Джърси не се откри нищо, което да го свърже с Часовникаря. Нищо не подсказваше, че има гадже, нито кои са близките му приятели и роднини. Намериха писмо до сестра му в Детройт. Селито взе номера от Мичиганската щатска полиция и телефонира. Остави съобщение на телефонния ѝ секретар.

В понеделник, деня на убийствата на кея и улица „Седар“, Винсънт бил на работа, но след това си взел отпуск.

Мел Купър изпрати по електронната поща негова снимка на Джоан Харпър. Тя отговори, че приличал на мъжа, когато бе видяла пред ателието си, но не била сигурна заради отблясъците от слънцето и мръсните стъкла.

Макар да го подозираха, че е съучастникът на Часовникаря, нямаше много улики, свързващи го с престъпленията. Следите от обувки, намерени в гаража, където бяха изоставили джипа, бяха с неговия номер — 47, но нямаше достатъчно добри отличителни белези. Сред покупките — които Райм подозираше, че е взел като прикритие, за да се добере до Данс или друг полицай — имаше чипс, бисквити и други сухи храни, същите като трохите, които Пуласки бе намерил в джипа. Нямаше обаче конкретни съвпадения, защото продуктите в количката му бяха нови.

Можеха да го задържат само за незаконно притежаване на нож и възпрепятстване на полицейско разследване — обичайните обвинения в случаи на лъжливи свидетели.

Началството в кметството и полицейското управление обаче настояваше да хвърлят цялата вина върху Винсънт и със сила или заплахи да го принудят да даде самопризнания. Това искаше и Денис Бейкър; шефовете му доста го притискаха да намери престъпника.

Кейтрин Данс обаче обяви:

— Няма да стане. Хора като него се свиват като торни бръмбари и не казват нищо. Пък и е доказано, че изтезанията не са много ефикасни за извличане на полезна информация.

Затова Райм и Бейкър я помолиха тя да води разпита. Искаха да хванат Часовникаря колкото се може по-скоро и щом със сила не можеше да се постигне нищо, решиха да дадат задачата на специалистката.