Джефри Дивър - Часовникаря

Докато говореше, Сакс кимаше и записваше. Знаеше много от тези случки. Херман Сакс обичаше да говори за работата си. Двамата с часове стояха в гаража, поправяха скоростната кутия или бензиновата помпа, а той разказваше ли, разказваше — подготвяше почвата за бъдещата ѝ кариера.

Сакс, разбира се, не беше дошла при този човек, за да слуша за баща си. Бе дошла от другарска солидарност, да помогне на колега да се измъкне от безизходицата, в която бе попаднал. Не чувстваше вина за пропадането му; тя просто си вършеше работата, търсейки информацията, която ѝ трябваше.

Просто отговаряше на сигнал 10-13 — „полицай в беда“. Амелия Сакс нямаше да допусне детектив Артър Йънг да провали живота си. Ако така наречените му приятели не искаха да дружат повече с него заради ролята му за залавяне на групичката от „Сейнт Джеймс“, тя щеше да го свърже с достатъчно полицаи, които няма да странят от него: Селито, Райм, Пуласки, Фред Делрей, Роланд Бел, Нанси Симпсън, Франк Ретиг и още много други.

Сакс го разпитваше и той отговаряше — понякога с желание, понякога раздразнено, но винаги ѝ казваше нещо ново. На няколко пъти Йънг допълни чашата си с уиски, от време на време поглеждаше часовника, след това — нея, с въпросително изражение, сякаш питаше: „Ти нямаш ли друга работа?“

Тя обаче седеше спокойно на креслото, разпитваше го, дори му разказа няколко случки от своя живот. Амелия Сакс не бързаше, имаше предостатъчно свободно време.

Flat-iron — ютия (англ.) — Б.пр.