Джефри Дивър - Часовникаря

— Не, не това имах предвид. Имах предвид да свършиш нещо .

Райм кимна към бутилката с уиски на полицата в другия край на стаята.

— О, разбира се.

— Сипи и на мен — изръмжа Селито. — И не се стискай.

Пуласки напълни две чаши и им ги подаде.

— Не забравяй себе си — напомни му Райм.

— О, на служба съм.

Селито щеше да се задави от смях.

— Добре. Може би мъничко. — Пуласки си сипа и отпи глътка от силния и безбожно скъп алкохол. — О, хубаво е — отбеляза, макар че очите му казваха друго. — Впрочем, опитвали ли сте безалкохолна бира със спрайт?

17.18 ч.

Преди и след…

Хората преодоляват болката.

Животът продължава и „преди“ става „след“.

Тази мисъл се въртеше в главата на Линкълн Райм. Животът продължава.

Самият той бе използвал този израз навремето — когато скоро след нещастието каза на жена си, че иска развод. Връзката им от известно време буксуваше и той реши, че независимо дали ще оцелее или не, ще се бори сам с живота и няма да обрича съпругата си на това страдание.

В онези дни „да продължиш“ означаваше нещо много различно от случващото се сега между него и Сакс. Животът, който си беше създал през последните няколко години, крепящ се на деликатен баланс, много щеше да се промени. Основният проблем според него бе в това, че Сакс всъщност не продължава напред. Връщаше се назад.

Селито бе излязъл и сега Райм и Пуласки стояха пред масата с веществените доказателства и ги подготвяха за делото за корупция в участък 118. Изправени пред неоспоримите улики — и факта, че без да подозират, са наели масов убиец за целите си — Бейкър и Уолас бяха издали всичките си съучастници, за да си издействат по-леки присъди.

Сега Райм бе съсредоточил вниманието си изцяло върху издирването на Часовникаря.

Подготвяйки се за напускането на Сакс, той бе достигнал до извода, че от Рей Пуласки ще стане отличен криминалист. Беше находчив, умен и упорит като Селито. За осем месеца, максимум година Райм щеше да го ошлайфа в занаята. Заедно щяха да правят огледи, да анализират улики, да разкриват престъпници. Колелото щеше да продължава да се върти. Системата не зависеше само от един мъж и една жена; така би трябвало да бъде.

Да, колелото се въртеше… но той не можеше да си представи да работи без Сакс.

По дяволите, проклети чувства, смъмри се Райм и отново се съсредоточи над работата си. Погледна таблицата с уликите. „Той е някъде там; ще го хвана. Няма… да… се… измъкне.“

— Моля? — попита Пуласки.

— Не съм казал нищо — сопна се Райм.

— Каза. Аз само…

Райм го изгледа на кръв и младежът замълча.

Отново се наведе над уликите. След малко попита:

— Когато изследвам банкнотите от колата на Бейкър, да използвам ли нинхидрин за сваляне на отпечатъци?

Райм понечи да отговори, но бе прекъснат от женски глас:

— Не. Първо пробваш с йодни пари. После нинхидрин и след това сребърен нитрат. Прави се в този ред.

Райм погледна към вратата. Сакс влезе. Той си придаде благосклонно изражение. Остана доволен от себе си колко беше добричък.

— Ако объркаш реда — продължи Сакс, — химикалите ще взаимодействат помежду си и всичко ще оплескаш.

Пуласки кимна.

Настъпи тишина.

Неловка ситуация, помисли си криминалистът.

Сакс погледна уликите.

Райм се втренчи в таблицата на дъската; мълчанието бе тягостно като мразовитата нощ, спускаща се навън.

— Съжалявам — каза Сакс.

Тези думи прозвучаха необичайно от нейната уста; Сакс се извиняваше почти толкова често, колкото Райм — тоест никога.

Райм не отговори. Не отместваше очи от таблицата.

— Наистина, съжалявам.

Това го подразни, той я погледна крадешком, намръщи се, едва владееше гнева си.

Тя обаче не говореше на него.

Гледаше Пуласки.

— Ще компенсирам по някакъв начин. Можеш да направиш следващия оглед. Аз ще ти помагам. Или следващите два огледа.

— Как така? — попита младежът.

— Сигурно си чул, че напускам.

Той кимна.

— Е, разколебах се.

— Няма ли да напускаш? — попита Пуласки.

— Не.

— Е, няма проблем. Нямам нищо против да работим заедно още за известно време.

Облекчението му, че няма да е сам под критичния поглед на Линкълн Райм, явно надделяваше над разочарованието, че ще бъде едва третостепенен играч.

Сакс издърпа един стол и седна пред Райм.

— Не беше ли в „Арджайл“? — попита той.

— Бях. Вчера ми направиха предложение. Мислех да го приема. Но нещо се случи. Точно преди да отида.