Джефри Дивър - Часовникаря

Амелия Сакс го гледаше смаяно:

— Той…

Райм кимна към папката:

— Баща ти е изпълнил дълга си, Сакс. Той наистина е бил сред тримата, които са се измъкнали. Само дето не са били престъпници, а са работили за вътрешния отдел. Той е разобличил клуба „Шестнайсето авеню“, както ти разкри групичката от „Сейнт Джеймс“, но за разлика от теб е работил под прикритие.

— Откъде знаеше?

— Не знаех. Спомних си, че имаше нещо в делото за корупция срещу Лупонте, но не бях сигурен, че баща ти е участвал. Затова исках да видя досието.

— Гле’й ти — измуча Селито с пълна уста, докато похапваше поничка.

— Виж дали няма да излезе още нещо, Лон. Трябва да има още.

Детективът извади грамота и медал — Медал за храброст, най-високото отличие в полицията. Селито го подаде на Сакс. Тя присви очи и се вгледа в написания на пергамент официален документ, носещ името на баща ѝ. С треперещи ръце взе медала.

— Страхотно. — Пуласки кимна към грамотата. — С тези заврънкулки и така нататък.

Сакс погледна Райм:

— Ами парите, които намерих скрити?

Той кимна към папката върху рамката за четене:

— Всичко е описано, Сакс. Началникът му във вътрешния отдел е искал да бъде сигурен, че престъпниците няма да заподозрат нищо. Давал е на баща ти по две хиляди всеки месец, за да изглежда, че и той събира рекет. Трябвало да изглежда истинско. При подозрение, че може да е информатор, веднага са щели да го убият, особено при положение, че и Тони Галанте е бил замесен. Вътрешният отдел е започнал фалшиво разследване. После са го прекратили поради липса на доказателства. В отдела по криминалистика нарочно са объркали документацията за уликите.

Сакс сведе глава. Засмя се тихо.

— Татко беше скромен човек. Типично за него — да държи в тайна най-високото отличие, което е имал. Никога не е споменавал за това.

— Тук можеш да прочетеш всички подробности… Баща ти се е съгласил да носи скрит микрофон, да предостави всякаква информация за Галанте и другите мафиоти, но не и да свидетелства в съда. Не е искал да застрашава живота на вас с майка ти.

Сакс се втренчи в медала, който се люлееше в ръката ѝ — като махало на часовник, мрачно си помисли Райм.

— Трябва да имам повече вяра в него — прошепна Сакс.

Замълча и се зачете в документите.

След няколко минути Лон Селито потърка ръцете си и изръмжа:

— Вижте, радвам се, че всичко се разви толкова добре, но защо не отскочим до близкото „Манис“? Не е зле да сложа нещо в стомаха си. И знаеш ли какво, Линк? Обзалагам се, че те си плащат сметките за парното.

— Съжалявам — отвърна Райм с престорено съжаление, което се надяваше, че успешно прикрива нежеланието си да излиза по заледените улици с инвалидната количка, — но пиша отворено писмо до „Таймс“. — Кимна към компютъра. — Освен това трябва да чакам майстора на камини. Между един и пет. — Поклати глава. — Един и пет.

Том понечи да каже нещо — вероятно да го убеждава все пак да излезе — но Сакс се намеси:

— И аз имам други планове.

— Ако включва излизане на снега и леда, не ме брой — измърмори Райм.

Знаеше, че Сакс и Пами Уилоуби планират разходка с новия храненик на момичето — болонката Джаксън.

Амелия Сакс обаче отговори:

— Да, свързано е с лед и сняг… — засмя се и го целуна по устата — … но не включва теб.

— Слава Богу — отбеляза Райм, издиша облаче па̀ра към тавана и се обърна към компютъра.

— Какво правиш тук?

— Здравей, детективе, как си?

Артър Йънг, застанал на прага на къщата си, огледа изпитателно Сакс. Изглеждаше малко по-добре от последната им среща — в задницата на микробуса му. Беше обаче не по-малко ядосан. Гледаше я с кръвясали очи.

Ако обаче престрелките са нещо обичайно в професията ти, сърдитият поглед на едно старче едва ли ще те впечатли. Сакс се усмихна:

— Дойдох да ти благодаря.

— Така ли? За какво?

Тя подуши миризма на алкохол и видя няколко бутилки, наредени на едно шкафче. Забеляза, че плановете му за благоустрояване на къщата са в застой.

— Случаят „Сейнт Джеймс“ приключи успешно.

— Да, научих.

— Доста е студено, детективе.

— Скъпи, кой е? — извика от вратата на кухнята възрастна жена с къса кестенява коса и весело, червендалесто лице.

— Една позната.

— Покани я. Ще направя кафе.

— Много е заета — кисело отговори Йънг. — Обикаля града, разследва разни неща, задава въпроси. Сигурно няма време.

— Всъщност тук ми е доста студено.

— Арт! Покани я да влезе.