Джефри Дивър - Часовникаря

Той въздъхна, обърна се и влезе. Сакс го последва и затвори вратата. Остави якето си на един стол.

Съпругата на Иънг дойде при тях. Ръкува се със Сакс.

— Нека да седне на креслото, Арт.

Сакс се настани на износения „Баркалаунджър“, Йънг — на дивана, който изстена под тежестта му. Надигна чаша, в която очевидно нямаше кафе. Не намали звука на телевизора, по който предаваха оспорван баскетболен мач.

Жена му донесе две чаши кафе и намали звука.

— Аз не искам — измърмори Иънг.

— Вече ти сипах. Да го изхвърля ли? Да похабя хубавото кафе?

Остави чашата на масичката до него и се върна в кухнята, откъдето се разнасяше аромат на пържен чесън.

Сакс мълчаливо отпи глътка силно кафе, Йънг зяпаше телевизора. Проследи с поглед топката при хвърляне от линията на трите точки; стисна за миг юмруци, когато тя падна в коша.

Включиха се реклами. Той смени канала.

Сакс си спомни думите на Кейтрин Данс за силата на мълчанието, когато искаш да накараш някого да проговори. Затова седеше, пиеше кафе и мълчеше.

След няколко минути, изнервен, Йънг измърмори:

— Така значи, „Сейнт Джеймс“?

— Дааа.

— Четох във вестника за Денис Бейкър. И заместник-кмета.

— Да.

— Бейкър ми беше познат. Изненадах се, когато узнах.

— На лицето му се изписа загриженост. — И убийства, а? Сарковски и онзи другия?

— И опит за убийство — добави Сакс, без да издава, че тя е била мишената.

Йънг поклати глава:

— Подкупите са едно, ама да убиваш хора… Това е съвсем друго.

— Въпрос на виждане…

— Ами връзката с Мериленд? Разбра ли се кой е?

Старият детектив имаше право да знае малко повече подробности, нали страдаше заради това, че ѝ е помогнал.

— Мръсникът се оказа Уолас. Но не става дума за щата Мериленд.

Тя му разказа за яхтата на заместник-кмета.

Йънг се изсмя мрачно:

— Стига, бе. „Мериленд Монро“? Извратено.

— Нямаше да успеем, ако не ни беше помогнал.

За части от секундата на лицето на Йънг се изписа задоволство. Но бързо си спомни, че трябва да е ядосан. Надигна се демонстративно, въздъхна тежко и си наля още уиски. Пак седна. Не докосна кафето. Смени още няколко канала.

— Може ли да те помоля за нещо? — попита внимателно Сакс.

— Как мога да ти забраня?

— Каза, че си познавал баща ми. Не са останали много хора, които го помнят. Искам да те попитам нещо за него.

— За клуб „Шестнайсето авеню“ ли?

— Не. Това не ме интересува.

— Имаше късмет, че се измъкна.

— Понякога човек минава между капките.

Йънг кимна:

— Поне след това изчисти името си. Не се е забърквал в други престъпления.

— Каза, че си работил с него. Той не обичаше да говори много за работата си. Винаги съм се питала как е било тогава. Хрумна ми да напиша нещо за него.

— За внуците ли?

— Нещо такова.

— Никога не сме били близки — отбеляза Иънг.

— Все пак си го познавал.

Той се подвоуми.

— Да.

— Разкажи ми. Например случая с онзи командир на специалния отряд… Лудия. Винаги съм се питала какво точно е станало.

Кой от всички луди? — изсумтя Иънг. — Де да беше само един.

— Онзи, който изпратил специалния отряд на грешен адрес.

— О, Карътърс ли?

— Мисля, че така се казваше. Татко бил сред полицаите, които държали похитителя на заложниците, докато отрядът намерил правилния апартамент.

— Да, да. И аз бях там. Тоя Карътърс беше голям мръсник. Малоумен… Слава Богу, че никой не пострада. Това беше същия ден, когато забрави батериите на рупора си… И още нещо: даваше обувките си на новобранците да му ги лъскат. И им подхвърляше петачета като на ваксаджийчета. Да караш полицаи да ти слугуват е достатъчно извратено, но и тия пет цента… Това беше през седемдесетте.

Иънг намали телевизора с още няколко степени. Засмя се:

— Ха, искаш ли да ти разкажа нещо смешно?

— Разказвай.

— Ами с баща ти и още няколко колеги отивахме в Гардън да гледаме мач или нещо такова. Изведнъж някакъв хлапак изскочи и извади пистолет… и знаеш ли какво беше?

Сакс каза, че не знае.

— Абсолютна самоделка. Само с един двайсет и две калибров патрон. И този нещастник искаше да ни ограби. Насред Трийсет и четвърта улица. Даваме му портфейлите си. Баща ти изпусна своя, нарочно, разбира се. Хлапакът се навежда да го вземе. Когато се изправи, напълни гащите; срещу него — дулата на четири пищака. Да беше видяла лицето му… Каза: „Днес не ми е ден“. Ега ти бисера. „Днес не ми е ден“. Цяла вечер не спряхме да се хилим… — По лицето на Йънг се разля усмивка. — О, сетих се още нещо…