Джефри Дивър - Часовникаря

— Интересно.

— Има обаче и още нещо. Съпругът ми огледа. Боб беше две години морски пехотинец…

— Морска пехота? — засмя се Пуласки. — А вие сте в армията.

Тя се усмихна:

— Понякога имаме някои… интересни спорове. Особено през футболния сезон. Както и да е, той погледна въжето и каза, че е вързано от специалист. Възелът бил рядък, използва се при рапели — спускане по въже при алпинизъм. Нарича се самозатягащ възел. Тук не се използва много, предпочитат го главно в Европа. Този човек има сериозен опит като алпинист и катерач, натрупан отвъд океана.

— А, полезна информация… — Райм погледна мрачно Пуласки. — Жалко, че жертвата откри уликата, не мислиш ли? Това май беше наша работа. — Обърна се към Луси. — Въжето още ли е там?

— Да.

— Хубаво… В града ли сте още няколко дни? Ако го заловим, ще трябва да свидетелствате в съда.

— Скоро се връщам на служба. Но сигурно мога да дойда за процеса. Ще си взема извънреден отпуск.

— Колко служба ви остава?

— Записах се за още две години.

— Наистина ли? — изненада се Селито.

— Мислех да не го правя. Там е трудно. Но на церемонията реших да се върна.

— Заради бомбата ли?

— Не, бях решила преди това. Гледах близките на войниците и другарите ми и се замислих по какъв странен начин съдбата те изпраща на места, където никога не си подозирал, че ще отидеш. Но ето, отиваш, вършиш нещо добро и важно и оставаш с чувството, че постъпваш правилно. Та така реших. — Тя облече якето си. — Ако имате нужда от мен, ще съм си вкъщи.

Сбогуваха се и Том я изпрати.

Когато се върна, Райм му каза:

— Запиши го в таблицата. Катерач или алпинист, практикувал в Европа. — Обърна се към Пуласки. — Вземи колата на отдела по криминалистика и отиди да събереш въжето, което си пропуснал при първия оглед…

— Не аз извърших огледа…

— … и намери някой алпинист. Искам да знам къде може да се е катерил нашият извършител. Анализирайте и въжето. Открийте къде и кога го е купил.

— Слушам.

След петнайсет минути на вратата отново се позвъни и Том въведе Кейтрин Данс. Слушалките на миникомпютърчето ѝ висяха от ушите. Държеше голям бял плик.

— Здрасти — поздрави я Пуласки.

Райм вдигна вежди при тази фамилиарност.

— Отивам на летището — обясни Данс. — Исках да се сбогуваме. А пък това беше на стълбите.

Подаде плика на Том, който се намръщи:

— Няма адрес на подателя.

— Да не рискуваме — предупреди Райм. — Сложѝ го в кофата.

Селито взе плика и го пусна в голяма кофа от преплетени стоманени ленти — много напомняше панер за пране. Затвори капака. Всички пратки от неизвестни податели се поставяха в този съд, предвиден да издържи експлозия на малко до средно самоделно взривно устройство и снабден със сензори за нитрати и други експлозиви.

Компютърът анализира изпаренията от плика и установи, че не е бомба.

„Какво ли е?“ — запита се Райм.

Купър си сложи гумени ръкавици и го извади. На плика имаше само две думи, отпечатани на принтер: „Линкълн Райм“.

— Самозалепващ се плик — намръщи се лаборантът.

Криминалистите предпочитат старомодните пликове, които трябва да оближеш, за да залепиш. Така по лепилото може да остане ДНК от извършителя. Купър добре познаваше този модел пликове. Продаваха се из цялата страна и източникът им бе на практика неустановим.

Райм се приближи с инвалидната количка, Данс също гледаше с интерес как лаборантът извади от плика джобен часовник и бележка, написана на принтер.

Писмото бе отпреди не повече от четвърт час — между тръгването на Луси Рихтер и пристигането на Кейтрин Данс. Селито се обади в управлението и поиска няколко патрулни коли от близкия участък 20 да претърсят района. Купър им изпрати фоторобота на Часовникаря по електронната поща.

Часовникът работеше и показваше точно време. Беше златен и имаше няколко по-малки циферблата.

— Тежък е — отбеляза Купър; сложи си очила с увеличителни лещи и го огледа внимателно. — Изглеждаше стар, има следи от износване… Няма гравирани имена или инициали.

Взе четка от камилска вълна и го изчетка за частици над бял лист. Плика също. Не падна нищо.

— Слушай какво пише, Линкълн.

Драги господин Райм,

Когато получите това писмо, вече няма да съм в града. Научих, разбира се, че никой от присъстващите в заседателната зала не е пострадал. Явно навреме разкрихте плана ми. Аз пък предвидих вашия ход и не прибързах да отида в хотела при Шарлот, което ми даде възможност да видя вашите хора. Предполагам, че сте спасили дъщеря ѝ. Това ме радва. Момичето заслужава по-добър живот.