Джефри Дивър - Часовникаря

Е, добре, това беше моментът.

Тя хвърли гранатата на тавана и скри главата си под отвора.

След три секунди тя се взриви и Сакс отвори очи, изтича по останалите стъпала в малкото помещение, изпълнено с дим и миризма на барут. Тя се претърколи, светна фенера и се скри зад една подпора, единственото прикритие, което видя.

Нищо отдясно, нищо в средата, нищо…

Изведнъж пропадна и удари главата си.

Подът не беше дъсчен, както изглеждаше, а от шперплат, покрит с изолация. Десният ѝ крак пропадна през тавана на спалнята, вече не можеше да се извърти.

— Детективе!

Сакс насочи фенера и пистолета в единствената посока, в която можеше — напред. Убиецът не беше там.

Значи бе зад нея.

Изведнъж лампата на тавана светна. Така Сакс бе идеална мишена.

Тя с мъка се извъртя, като очакваше да чуе гърмеж, да усети тъпата болка от куршума в тила, врата или гърба си. Помисли си за баща си.

Помисли си за Линкълн Райм.

„Ти и аз, Сакс…“

Реши да не се дава, без поне да го рани. Хвана пистолета със зъби и се надигна с две ръце, за да се освободи от дупката.

Чу тропане на тежки обувки по стълбата от един полицай, който ѝ идваше на помощ. Разбира се, Часовникаря точно това чакаше — да убие повече полицаи. Използваше я като стръв, за да подмами повече нейни другари, да рани колкото можеше повече и да се опита да избяга в суматохата.

— Внимавай! — изкрещя Сакс, като стисна пистолета в ръка. — Той е…

— Къде е? — попита командирът на отряд едно. Надникна през отвора. Сигурно не я беше чул — или не искаше да я слуша — защото се качи при нея; други двама го последваха. Заоглеждаха помещението, включително зад Сакс.

С разтуптяно сърце тя погледна зад себе си.

— Не го ли виждате? Трябва да е тук.

— Не.

Двама я хванаха за бронираната жилетка и ѝ помогнаха да се измъкне от дупката. Сакс приклекна и се завъртя.

Помещението беше празно.

— Как се измъкна? — измърмори един полицай.

Сакс забеляза малък предмет и се изсмя мрачно:

— Изобщо не е бил тук. Нито на тавана, нито на долния етаж. Отдавна е офейкал.

— Ами лампите? Някой ги палеше и гасеше.

— Не, виждате това. — Тя посочи малка бежова кутия, свързана с превключвател. — Искал е да си помислим, че е още тук. Така е спечелил време, за да се измъкне.

— Какво е това?

— Какво може да е? Часовник.

15.17 ч.

Сакс свърши огледа на къщата в Бруклин и изпрати малкото намерени улики на Райм.

Съблече гащеризона за огледи, облече си якето и побърза да се прибере на топло в колата на Селито. Отзад седеше Пам Уилоуби, още стискаше книжката за Хари Потър и пиеше какао, което детективът ѝ бе купил. Той беше все още в тайната квартира на Часовникаря, попълваше някакви документи. Сакс се качи в колата. По предложение на Кейтрин Данс бяха довели момичето, надяваха се, ще си спомни нещо. Престъпникът обаче не беше оставил почти никакви следи и Пам не се досети за нищо, свързано с него или мястото, където би могъл да избяга.

Сакс се усмихна, спомни си странното изражение на надежда, което бе видяла на лицето на момичето, когато го зърна в колата под наем на първото местопрестъпление.

— През цялото това време не те забравихме — увери го Сакс. — Често си мислех за теб.

— И аз за вас — отвърна Пам и сведе очи към чашата си.

— Къде отидохте след Ню Йорк, когато те спасихме?

— Върнахме се в Мисури, криехме се в гората. Тя често ме оставяше при други хора. Беше ми все едно. Някои бяха гадняри. Други се държаха добре. През повечето време стоях сама и четях. Не се разбирах добре с никого. Постоянно ги питах къде е написано, че Исус е казал да избиваме хора, които не мислят като нас. Учех у дома като много други деца, но исках да ходя в истинско училище. Накрая ме изпратиха в едно. Мама ме заплаши, че ако я издам, и аз ще отида с нея в затвора като помощничка… Не, като съучастничка. Някои мъже ми правеха разни неща. Знаеш какви.

— Ох, горкичката.

Сакс стисна ръката ѝ. Тя много искаше да има деца и знаеше, че по един или друг начин, те бяха нейното бъдеще. Отвращаваше се от майка, която причинява такива неща на детето си.

— Понякога, когато ставаше непоносимо, си мислех за теб и си представях, че си ми майка. Дори не знаех името ти. Може да съм го чула, но не си го спомнях. Затова ти измислих име: Артемида. От една книжка за гръцката митология. Тя била богинята на лова. Кръстих те така, защото уби онова побесняло куче, което искаше да ме разкъса. — Пам сведе очи. — Много глупаво име.