Джефри Дивър - Часовникаря

Калифорнийската агентка дръпна завесите на прозореца и седна пред Винсънт така, че между тях да няма нищо.

Придърпа стола си на един метър от него. Райм предположи, че с това целеше той да се почувства безпомощен. Даде си сметка обаче, че ако Винсънт скочи рязко напред, може сериозно да я нарани с главата и зъбите си.

Тя несъмнено го знаеше, но не даваше признаци да я е страх. Вместо това се усмихна сдържано и каза:

— Как си, Винсънт? Знам, че са ти прочели правата и си се съгласил да говориш. Много ще сме ти благодарни за всичко, което ни кажеш.

— Разбира се. Готов съм да ви помогна. Станало е голямо… — сви рамене — … недоразумение.

— Нека тогава да го изясним. Първо ще ми трябва малко обща информация.

Тя го попита за пълното му име, адреса му, на колко е години, къде работи и дали е бил арестуван.

Той се намръщи:

— Вече казах всичко на него.

Кимна към Селито.

— Съжалявам, но ще трябва да го повториш пред мен. Лявата ръка не знае какво прави дясната, нали разбираш.

— Ох, добре.

Райм предположи, че с тези въпроси за вече известни факти Данс си съставя предварителна представа за заподозрения. Процесът на разпита му ставаше все по-интересен.

Данс кимаше любезно, докато записваше отговорите на Винсънт, и от време на време му благодареше за съдействието. Учтивостта ѝ объркваше Райм. Той лично би се развикал.

Винсънт се намръщи:

— Вижте, можем да си приказваме, колкото си искаме, но се надявам, че сте изпратили някого да търси онзи човек, когото видях. Не трябва да се измъкне. Много се тревожа за това. Опитвам се да помогна, а пък ето какво става. Така се случва винаги.

Онова, което разказа на полицаите обаче, не им помагаше. Вратата, през която твърдеше, че е влязъл престъпникът, бе ръждясала и заключена. Имаше и други, но те също бяха заключени и нямаше признаци да са използвани наскоро.

— Така, би ли повторил пак какво видя? Какво точно се случи? Само че, ако нямаш нищо против, да е в обърнат хронологичен ред.

Какъв ред?

— Отзад напред. Това е добър начин за събуждане на избледнели спомени. Започваме с последното събитие и се връщаме към началото. И така, заподозреният влиза през вратата на онази стара сграда… Да обсъдим малко подробности. Какъв цвят беше вратата.

Винсънт се размърда неловко и се намръщи. След малко разказа своята версия, като започна с това как заподозреният отворил вратата (не си спомняше цвета ѝ). После разказа какво се е случило преди това: човекът влязъл в уличката. И още по-преди — как тичал по главната улица. Накрая Винсънт обясни как е забелязал човека на „Бароу“, как се огледал уплашено и побягнал.

— Добре — каза Данс, като си записваше. — Благодаря, Винсънт. — Намръщи се. — Но защо ми се представи като Тони Парсънс?

— Защото ме беше страх. Извърших добро дело, казах ви какво съм видял, а ето какво се случва. Може да се върне да ме убие. Може да научи името ми и да дойде за мен. — Устните му потрепериха. — Изобщо да не си бях отварял устата. Но без да искам, проговорих и после се уплаших. Казах ви, че ме е страх.

На Райм му звучеше правдоподобно.

— Ами ножът?

— Е, добре, не трябва да го нося, но преди няколко години ме обраха на улицата. Ужасно беше. Какъв съм глупак. Трябваше да го оставя вкъщи. Винаги, когато го взема, си навличам неприятности.

Данс съблече якето си и го остави на стола до себе си.

— Значи ме излъга, защото се боеше, че убиецът може да научи и да се върне за теб.

— Всички други са достатъчно умни, за да не се замесват. Аз не си затварям устата и ето какво става.

Той въздъхна.

Сакс го помоли да ѝ разкаже откъде е научил за убийствата и какво е правил по време на другите нападения.

Въпросите се сториха интересни на Райм. Бяха повърхностни. Тя не искаше от него алиби и не се опитваше да го разобличи в лъжа. Попаднеше ли на добра следа, веднага я зарязваше.

Нито веднъж не го попита дали има друга причина да я заведе в уличката, макар да предполагаха, че е искал да я убие — може би дори с мъчения да я принуди да му каже какво полицията знае за Часовникаря.

Данс не издаваше никаква реакция на отговорите му, само пишеше. Накрая агентката погледна Сакс:

— Амелия, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Би ли показала на Винсънт отпечатъка от обувка, който намерихме?

Сакс стана, взе снимката и я показа на дебелака.

— Какво е това? — попита той.

— Това е обувка с твоя номер, нали?

Данс го наблюдаваше внимателно. Райм долови лека промяна в гласа ѝ. Звучеше по-агресивно.