Джефри Дивър - Часовникаря

— Горе-долу.

Тя продължи да го гледа мълчаливо.

— Добре, де, почти моят номер е…

Той смутено погледна полицайките.

— Благодаря — каза Данс на Сакс и тя се върна на мястото си.

Агентката се наведе напред, малко по-близо в личното пространство на заподозрения.

— Винсънт, любопитно ми е, откъде взе продуктите?

— От „Фууд Емпориъм“ — отвърна той след кратко колебание. — Защо?

Той също ставаше леко агресивен.

— От кой магазин?

— На Шесто авеню. И Дванайсета, струва ми се.

— Защо тогава беше на „Бароу“? Най-близката станция на градската железница е на Девета и Шесто.

Преди разпита Данс се беше запознала набързо с географията на Гринич Вилидж.

„Терариумът…“

— Исках да напазарувам за Коледа.

— След като си купил хранителните стоки?

— Да.

Данс го погледна изпитателно.

— Повечето хора пазаруват хранителните стоки последни. Много е неудобно да ги мъкнеш навсякъде.

— Имам количка. Не ми беше неудобно.

— Къде смяташе да пазаруваш коледни подаръци?

— Не бях решил. Само оглеждах. Не знам дали изобщо щях да купя нещо.

— Количката ти е нова, нали?

— Кое…

— Пазарската количка.

— И какво от това?

— Кога я купи?

— Сутринта.

Данс се приближи със стола.

— Откъде?

— От един китайски магазин.

Данс рязко повиши глас:

— Защо реши да пазаруваш тук, след като живееш в Ню Джърси?

Той наведе леко главата си напред, премести тежестта на тялото си и присви рамене.

— Винаги пазарувам в Ню Йорк. Тук можеш да намериш неща, които ги няма другаде.

Без да поглежда записките си, тя изстреля:

— Купил си бисквити „Арчуей“, чипс „Ахой“, „Доритос“, чипс „Лейс“, „Ореос“, фъстъчено масло „Скипи“ и пакет „Туизлърс“. — Беше ги запомнила по азбучен ред, забеляза Райм. — Всичко това го има и в Ню Джърси.

Той вече се ядоса:

— Вижте, това са глупави заключения. Супермаркетът е далеч от жилището ми и тротоарите не са изчистени от снега…

— Къде е супермаркетът? На какво разстояние от апартамента ти? На колко точно?

— Не знам, далече е. На няколко пресечки.

— Няколко пресечки. Колко?

— Не знам. Кой помни такива неща?

— Как се казва супермаркетът?

— „Сейфуей“.

— На коя улица е?

— На „Картър“.

— У дома ли смяташе да се прибираш, след като погледаш витрините?

— Да.

— Кога дойде в града днес?

— Не знам. Преди обяд. В отпуск съм за няколко дни.

— За коледно пазаруване, така ли?

— Да — сопна се той.

— Дошъл си в града преди обяд, но полицаите, които провериха апартамента ти, казаха, че не си си прибирал пощата от няколко дни.

Той примигна стреснато.

— Понякога я оставям така. Всеки го прави.

— Как се плаща в градската железница? С билет или с жетон?

Той се поколеба.

— С карта.

— Къде е твоята? Не намерихме в джобовете ти.

— Смятах да си купя тук.

— Значи тази сутрин си взел билет за еднократно пътуване, така ли? Не излиза ли много скъпо?

Той се замисли за момент.

— Картата ми се изразходи и я хвърлих.

Данс го погледа за няколко секунди в очите. След това се успокои и се облегна назад.

— Да, има логика. Явно е било така… Отново благодаря за помощта. Нека да обясня защо толкова много искаме да заловим този човек. — Данс описа с подробности убийствата от предишния ден и двете неуспешни нападения. — Разбираш ли колко е важно за нас да го спрем?

Той кимна бавно:

— Да. Просто… държите се така, сякаш аз съм извършил нещо.

Данс се усмихна:

— Жаден ли си? Искаш ли кока-кола?

Той примигна изненадано и измърмори:

— Да.

Данс погледна Райм:

— Може ли да му донесете нещо за пиене?

„Само си губим времето — помисли си криминалистът. — Това ли само смята да го пита? Сега пък се прави на домакиня.“ Неохотно той извика Том, който донесе чаша кока-кола. Подаде я на Данс. Тя сложи сламка и я поднесе към устата на арестанта. Той пресуши чашата за секунди.

Данс се обърна към униформените полицаи на вратата:

— Бихте ли го извели за момент?

Те го изведоха. Затвориха вратата.

— Никаква полза — измърмори Бейкър.

Данс се намръщи:

— О, напротив, много добре напредваме.

— Така ли? — изненада се Райм и погледна Сакс, която сви рамене.

— Ето какво е положението. Изградих си първоначална представа за характера му и го накарах да разкаже събитията в обратен ред, което е добър метод за разкриване на лъжци, които импровизират. Човек може да опише реалните минали събития във всякаква последователност — от началото до края и обратно. Ако обаче човек си измисля, възможна е само едната посока — от началото към края. Когато разказва отзад напред, нищо не му подсказва какво от кое си е измислил. Затова веднага разбрах, че той е съучастникът на Часовникаря.