Джефри Дивър - Часовникаря

Този свидетел можеше да се окаже костелив орех, замисли се тя, но това не я притесняваше. Данс обичаше предизвикателствата (въодушевлението ѝ, когато заподозреният кажеше истината, винаги се помрачаваше от мисълта, че подписът му под самопризнанията слага край на поредната битка).

Тя сипа мляко в кафето си и с копнеж загледа едно парче щрудел във витрината на щанда. Четиристотин и петдесет калории. Отново погледна Парсънс.

Той сложи още захар в чашата си и разбърка.

— Знаете ли, може би ако си поприказваме, все пак ще се сетя още нещо.

— Би било чудесно.

Той кимна:

— Добре. Да си погукаме като приятели.

И се усмихна широко.

13.18 ч.

Тя бе утешителната му награда.

Подаръкът от Джералд Дънкан.

Убиецът искрено съжаляваше и за разлика от майката на Винсънт искаше да му се реваншира.

Освен това по този начин щяха да забавят полицията — като изнасилят и убият една от техните. Дънкан спомена за червенокосата полицайка, която разследвала първото убийство — на мъжа с премазаното гърло — и предложи Винсънт да се позабавлява с нея (о, да, разбира се… червена коса, като Сали Ан). Но като наблюдаваха апартамента на Луси Рихтер от буика, двамата осъзнаха, че няма как да се доберат до червенокосата, пък и тя си отиде. Другата жена обаче, цивилна детективка или нещо такова, тръгна да обикаля квартала сама, явно търсеше свидетели.

Дънкан даде на Винсънт пари да купи пазарска количка, продукти — така щеше да е по-малко подозрително (приятелят му мислеше за всичко) — и ново яке. Винсънт трябваше да обикаля улиците на Гринич Вилидж, докато не се натъкне на полицайката.

След това можеше да я вземе в мазето и да се забавлява с нея, колкото си поиска. През това време Дънкан щеше да се погрижи за следващата жертва.

— Ще има ли проблем да я убиеш? — попита той, като погледна изпитателно Винсънт.

От страх да не разочарова приятеля си дебелакът отвърна:

— Не.

Дънкан обаче се досети, че не говори искрено. Усмихна се:

— Оставѝ я в мазето. Завържи в хубаво. Когато свърша другата работа, ще дойда и ще я оправя.

От това Винсънт се почувства много по-спокоен.

Сега гледаше Кейтрин Данс и гладът го измъчваше. Гърдите ѝ бяха твърде големи, но имаше хубаво задниче. И имаше месце по кокалите, не като ония хилави манекенки. Кой ще иска да спи с жена като тях?

При вида ѝ гладът му още повече се възбуждаше.

Дори името ѝ, Кейтрин, звучеше апетитно. По някаква причина тя попадаше в категорията „Сали Ан“. Не можеше да си обясни защо. Може би защото името ѝ звучеше малко старомодно. Или заради гладните погледи, които хвърляше към десертите. „Тя е като мен!“ — помисли си той. Изгаряше от нетърпение да я заведе в мазето на сградата на няколко пресечки оттук.

Той отпи глътка кафе.

— Значи сте от Калифорния, а? — попита Винсънт… или Услужливия Тони Парсънс.

— Да.

— Сигурно е много хубаво там.

— Да, така е. На някои места… Помислете сега какво точно видяхте. Онзи човек, който бягаше. Опишете ми го.

Винсънт знаеше, че трябва да внимава какво приказва, поне докато останат сами в задния вход и той извади ножа си.

— Внимавай — бе заръчал убиецът. — Дръж се плахо. Знаеш ли какво е „плахо“? Говори така, сякаш знаеш нещо, но не искаш да приказваш. Прави се, че се колебаеш. Така би се държал един истински очевидец.

Сега той ѝ разказа — плахо и колебливо — за човека, когото видял да тича по улицата. След няколко въпроса се престори, че си е спомнил още неща и бегло описа Дънкан, макар че описанието съвпадаше доста с компютърната рисунка на убиеца, която вече имаха. Жената си записа нещо.

— Нещо характерно?

— Ами… Не си спомням. Както казах, бях далече.

— Беше ли въоръжен?

— Ами… Не мисля. Какво е направил?

— Нападна една жена.

— О, не. Някой пострадал ли е?

— Не, за щастие.

„За не -щастие“ — помисли си Умния Винсънт или Тони.

— Носеше ли нещо?

„Не се задълбочавай — напо̀мни си той. — Не се оставяй да те подведе.“

Той се намръщи, сякаш се двоуми. След малко отговори:

— Ами, май такова… носеше нещо. Плик ли, чанта ли? Не видях добре. Движеше се много бързо…

Замълча.

Кейтрин го погледна изпитателно:

— Щяхте да добавите нещо.

— Съжалявам, не ви помагам много. Знам, че е сериозно.

— Напротив — увери го жената и за момент Винсънт изпита лека вина заради онова, което щеше да я сполети след няколко минути.

Гладът обаче скоро прогони чувството за вина. Напомни му, че е нормално да я желае.