Джефри Дивър - Часовникаря

„Ако не ядеш, ще умреш.“

Искаше да е вкъщи в Средния запад. Искаше да е със сестра си, да похапват заедно, да гледат телевизия или видео. Сестра му обаче я нямаше, беше на стотици километри оттук, може би в момента си мислеше за него — но това изобщо не го утешаваше… Гладът беше нетърпим. „Нищо не излиза!“ — идеше му да закрещи. Винсънт щеше да има по-голям успех, ако причакваше жени в някой търговски комплекс в Ню Джърси или студентки и чиновнички, тичащи за здраве в някой пуст парк. Какъв беше смисълът от…

Дънкан прошепна:

— Съжалявам.

— Какво…

— Съжалявам.

Винсънт се трогна. Гневът му поотмина и той се смути.

— Ти ми помагаш, стараеш се. И виж какво стана. Аз не оправдах доверието ти.

Точно както майката на Винсънт му обясняваше, когато той бе на десет, че е прегрешила пред него с втория си съпруг, после с Тони, после с Рейчъл, после с третия си съпруг.

И всеки път малкият Винсънт казваше:

— Няма нищо.

— Не, не разбираш… Говоря за големия план, но това не омаловажава малките разочарования. Длъжник съм ти. Ще ти се реванширам.

Точно това майка му никога не беше казвала, камо ли да направи, и така оставяше Винсънт да търси утеха в храната, в гледане на телевизия, шпиониране на момичета и накрая — в гукането.

Не, приятелят му Дънкан явно говореше сериозно. Той искрено съжаляваше, че Винсънт не е могъл да си погука с Луси. На Винсънт още му идваше да закрещи, но вече по други причини. Не от глад или от яд. Изпитваше странно чувство. Хората рядко му говореха такива хубави неща. Хората дори не се интересуваха какво чувства.

— Слушай — каза Дънкан, — следващата, която ще убия… Сигурно няма да я искаш.

— Грозна ли е?

— Не, но… начинът, по който ще умре. Ще я изгоря.

— Ох.

— Спомняш ли си книгата? Главата за спиртното мъчение?

— Не.

На картинките в книгата бяха илюстрирани само изтезания на мъже, които не интересуваха Винсънт.

— Обливаш долната част на тялото със спирт и го запалваш. Можеш бързо да изгасиш огъня, ако жертвата проговори. Разбира се, аз няма да го направя.

Наистина, съгласи се Винсънт, нямаше да иска жената след това.

— Хрумна ми обаче нещо друго.

Дънкан обясни какво има на ум. Настроението на Винсънт се подобряваше с всяка дума.

— Не мислиш ли, че така всички ще бъдат доволни? — попита накрая.

Е, не съвсем всички , помисли си Умния Винсънт, доста ободрен.

Райм се взираше в таблицата за уликите, когато Сакс отново се включи.

— Райм, намерихме къде се е криел. В гардероба.

— Кой?

— В спалнята.

Райм затвори очи.

— Опиши ми го.

Сакс му описа цялата обстановка — коридора към спалнята, разположението на мебелите, картините на стената, пътищата за влизане и бягство на Часовникаря. Разказваше с най-малки подробности. Опитът ѝ личеше от всяка дума. Колко ли щеше да е необходимо, за да обучи друг полицай като нея, ако тя напусне полицията, запита се Райм.

Цяла вечност, помисли си цинично.

За момент го обхвана гняв. Помъчи се да пропъди чувствата и да се съсредоточи върху думите ѝ.

Сакс описа гардероба:

— Широчина — метър и деветдесет. Пълен с дрехи. Мъжките са отляво, женските — отдясно, на равни половини. На пода има обувки. Четиринайсет чифта. Четири мъжки и десет женски.

Типично разпределение за младо семейство, замисли се Райм. Спомни си своя гардероб преди няколко години.

— Къде се е крил? На пода ли е лежал?

— Не. Има прекалено много кутии.

Сакс зададе някакъв въпрос на някого. Отново се обади:

— Дрехите са подредени, но виждам, че няколко кутии са преместени и има частички от катран, каквито намерихме по-рано.

— Опиши ми дрехите, между които се е криел.

— Мъжки костюм и униформата на Луси.

— Хубаво.

Някои дрехи, като военните униформи, са много добри за събиране на улики благодарение на стърчащите пагони, копчета, отличия.

— От предната ли страна е бил или от задната?

— От предната.

— Идеално. Провери всяко копче, медал, отличие.

— Добре. Изчакай няколко минути.

Настъпи тишина.

Нетърпението му, примесено с гняв, се върна.

Най-сетне Сакс пак се обади:

— Намерих два косъма и малко влакна.

Райм понечи да ѝ напомни да вземе контролни проби от апартамента, но разбира се, не се наложи.

— Сравних космите с нейните — добави Сакс. — Не са същите.

Райм понечи да ѝ каже да вземе проба от косата на съпруга ѝ, но тя го изпревари:

— Сравних с четката за коса на съпруга ѝ. Сигурна съм на деветдесет процента, че са негови.