Джефри Дивър - Часовникаря

— Важна дейност.

Луси сви рамене:

— Може да се каже.

— Сигурно е много хубаво да си починеш малко.

— Били ли сте в армията?

— Не — отвърна Данс.

— Трябва да знаете едно правило: Никога не пропускай възможност за отпуск. Дори да е само излизане на чашка с командира и или церемония за награждаване…

Данс продължи да я обработва.

— Колко войници ще бъдат наградени заедно с вас?

— Сигурно десетина.

Луси изобщо не се чувстваше спокойна. Данс се почуди дали проблемът не е в няколкото думи, които трябваше да каже на церемонията? За повечето хора говоренето пред аудитория е по-страшно от скачане с парашут.

— Колко души ще присъстват?

— Не знам. Стотина-двеста.

— Ще има ли ваши роднини?

— О, да. Всички. След това ще ги поканим у нас.

— Както казва дъщеря ми, „купонът започва“. Какво е менюто?

— Не питайте — подсмихна се Луси. — Все пак сме във Вилидж. Ще бъде италианско. Печени макарони, раци, наденички. Мама и леля ми ще сготвят основното. Аз ще подготвя десерта.

— Това е моята слабост — отбеляза Данс. — Сладките… Ох, потекоха ми лиги. — Побърза да добави: — Извинявайте, разсеях се. — Без да вдига бележника си, погледна младата жена в очите. — Казахте, че сте направили чай. Напълнили сте ваната. Почувствали сте течение. Излезли сте в спалнята. Прозорецът е бил отворен. Какво исках да ви попитам? А, да, забелязахте ли друго необичайно?

— Не, наистина — отговори Луси бързо като преди, но изведнъж присви очи. — Чакайте. Всъщност… има още нещо.

Данс се обнадежди, че методът ѝ е подействал. Бе използвала така нареченото „наводняване“. Струваше ѝ се, че жената не се тревожи заради Часовникаря, а заради службата си зад граница, а също за церемонията по награждаването. Тези мисли я разсейваха. Данс я връщаше към тези теми и я бомбардираше с въпроси, надявайки се, че така ще блокира мислите, които я тревожат, и ще извади на преден план други спомени.

Луси стана и отиде в спалнята. Данс мълчаливо я последва. Амелия Сакс влезе с тях.

Военнослужещата обиколи стаята.

„Внимателно“ — каза си Данс. Луси си беше спомнила нещо. Данс мълчеше. Много полицаи се провалят на разпитите, защото са твърде нетърпеливи. Правилото при бледите спомени е да ги оставиш сами да изплуват, не да ги насилваш.

„Гледането и слушането са двете най-важни неща в разпита. Говоренето идва последно.“

— Нещо друго ме разтревожи, не само отворения прозорец… О, сетих се. Когато влязох първия път в спалнята, за да проверя откъде се чува тиктакането… не можах да видя тоалетното шкафче.

— Защо ви се струва необичайно?

— Защото, преди да тръгна за залата за бодибилдинг, погледнах шкафчето да видя дали слънчевите ми очила са там. Там бяха и ги взех. След като се прибрах обаче и чух тиктакането, погледнах в спалнята, но не видях шкафчето, защото вратата на гардероба беше отворена.

— Значи, след като е оставил часовника, нападателят вероятно се е криел в гардероба или зад вратата.

— Има логика — съгласи се Луси.

Данс погледна Сакс, която кимна и се усмихна:

— Браво. Да се хващаме на работа.

И отвори вратата на гардероба.

Втори неуспех.

Дънкан караше още по-внимателно, старателно . Мълчеше и беше абсолютно спокоен. Това още повече тревожеше Винсънт. Ако убиецът крещеше и беснееше като доведения му баща, дебелакът щеше да е по-спокоен. („Това ли си направил? — крещеше, имайки предвид Сали Ан. — Извратена свиня!“) Страхуваше се, че на Дънкан му е писнало и е решил да се откаже.

Винсънт не искаше приятелят му да си тръгне.

Дънкан караше бавно, гледаше платното, не нарушаваше ограниченията, не се опитваше да минава на жълто.

Дълго време не продума.

Накрая обясни на Винсънт какво се е случило: докато се качвал към покрива с намерението да влезе в сградата, да почука на вратата на Луси и да я накара да затвори телефона, погледнал надолу и забелязал, че някакъв човек го гледа. Извадил телефона си и изкрещял на Дънкан да спре. Убиецът избягал на покрива, претичал през няколко сгради и се спуснал на улицата. Изтичал при буика.

Дънкан караше старателно, да, но на посоки. Отначало Винсънт си помисли, че заради полицията, но не забеляза никакви признаци да ги преследват. След това реши, че Дънкан кара машинално в голям кръг.

Като зъбно колело на часовник.

След като уплахата му поотмина, гладът отново започна да мъчи Винсънт, устата го болеше, главата го болеше, коремът го болеше.