Джефри Дивър - Часовникаря

Луси влезе в малката тоалетна, която използваха повече като склад. Беше тъмно. Тя включи лампата. Не, не се чуваше от тук.

Дланите ѝ се запотиха, едва си поемаше въздух, сърцето ѝ биеше тревожно.

„Въобразявам си… сигурно полудявам. СВУ-тата не тиктакат. Дори часовниковите механизми вече са електронни.“

Освен това кой ще сложи бомба в нюйоркския ѝ апартамент?

„Момиче, главата ти не е наред.“

Луси влезе в спалнята, двойното легло бе още неоправено. Вратата на гардероба беше отворена и ѝ пречеше да види тоалетното шкафче. Може би бе… Тя пристъпи напред, но изведнъж спря. Тиктакането идваше от друго място, не от тук.

Тя погледна в банята и се изсмя с глас.

На шкафчето до ваната имаше часовник. Стар. Беше черен и на циферблата имаше прозорче с образа на пълната луна, втренчена в нея. Откъде се беше взел? Дали леля ѝ пак е тършувала в мазето? Или Боб го е купил и го е оставил, докато я е нямало?

Но защо в банята?

Странният месец я гледаше любопитно, почти злонамерено. Напомняше ѝ за лицата на децата покрай пътя, с изкривени уста в подобие на усмивка; нямаше как да отгатнеш мислите им. Какво виждаха в теб? Спасител? Враг? Или извънземен?

Луси реши да се обади на Боб и да го попита. Влезе в кухнята. Направи си чай, взе чашата и телефона в банята, пусна водата във ваната.

Запита се дали първата ѝ топла баня от месеци ще отмие спомена за лютивата мъгла.

На улицата пред апартамента на Луси Винсънт Рейнолдс загледа две момичета, минаващи покрай него.

Гледаше ги, но гладът, вече разяждащ тялото му, не се усили. Бяха ученички, твърде малки за него. (Сали Ан също бе ученичка, но тогава и той беше юноша, тъй че всичко си беше наред.)

По мобилния телефон Дънкан прошепна:

— В спалнята съм. Тя е в банята, къпе се… Това ме улеснява.

„Къпе се…“

Понеже в сградата живееха много хора и имаше опасност да го видят как разбива ключалката, той се беше качил на една близка постройка и по покривите бе отишъл до нейната, за да слезе по аварийната стълба в спалнята на жертвата. Беше в много добра спортна форма (още една разлика между двамата приятели).

— Сега ще го направя.

„Слава…“

Но изведнъж от телефона се чу:

— Чакай.

— Какво? — попита Винсънт. — Какво има?

— Гово̀ри по телефона. Ще трябва да изчакаме.

Винсънт седеше като на тръни.

Измина една минута, две, пет.

— Какво има? — прошепна той.

— Още говори.

Винсънт беше бесен.

Мамка ѝ… Съжали, че не е горе да я види как умира. Какво ѝ е скимнало да приказва по телефона точно сега? Той налапа едно шоколадче.

Накрая Часовникаря каза:

— Ще я накарам да свърши разговора. Ще се върна на покрива, ще вляза в сградата и ще позвъня. Тя ще затвори телефона, за да провери кой е. Тогава ще я пипна. — Гласът му звучеше необичайно емоционално. — Не ми се чака вече.

„На мен ли го казваш?“ — помисли си Умния Винсънт, който се появи за момент, преди да бъде изместен от гладната си половинка.

Докато се събличаше, Луси Рихтер чу друг шум. Не тиктакането. Някъде наблизо. От спалнята? От коридора? От улицата?

Изщракване. Металическо.

Какво беше това?

Войнишкият живот преминава сред метални изщраквания: зареждане на пълнители за автомати с дългите ухаещи на смазка патрони, зареждане и блокиране на спусъка на пистолетите, заключване на автомобилни врати, щракане на катарами. Звъна на куршум от автомат „Калашников“, рикоширащ от бронетранспортьора.

Пак този шум: трак, трак.

После — тишина.

Тя почувства течение, сякаш имаше отворен прозорец. Къде? Вероятно в спалнята. Но имаше спомен, че ги затвори, преди да влезе в банята. Полугола, тя се показа на вратата и погледна. Да, прозорецът беше отворен.

Тя се разтревожи още повече…

Сетне се изкомандва: „Стига глупости, войниче. Писна ми. Тук няма СВУ, няма камикадзета. Няма лютива мъгла. Вземи се в ръце.“

Закривайки с ръка гърдите си (отсреща имаше други апартаменти), тя затвори прозореца. Погледна долу на уличката. Нямаше нищо.

В този момент някой задумка на входната врата. Луси се стресна. Навлече си хавлията и изтича в тъмното антре.

— Кой е?

След кратко мълчание чу мъжки глас:

— Полиция. Добре ли сте?

Какво е станало? Дали Боб е пострадал? Родителите ѝ?

— Какво има? — попита тя.

— Имаме спешен сигнал. Моля, отворете. Добре ли сте?

Уплашена, Луси завърза колана на хавлията и дръпна резетата. Мислеше си за прозореца на спалнята, дали имаше крадец? Тя откачи веригата.