Джефри Дивър - Часовникаря

Този устрем я тласкаше в една посока; но явно бе увлякъл баща ѝ в друга, коренно противоположна.

Шевролетът поднесе. Тя лесно го овладя.

Защо, защо, защо?

Сакс разбираше, че този въпрос е безсмислен. Линкълн Райм смяташе, че е няма смисъл да питаш защо някой е извършил престъпление. Че е чиста загуба на време да се чудиш дали мотивът му е бил алчност или страст, илюзия, жажда за мъст или просто прищявка. Единственият въпрос, на който трябва да си отговори детективът е този: „Правя ли това, което смятам за правилно, или се отклонявам от правия път?“ Всъщност това важи за всеки човек.

При моста „Бруклин“ тя рязко излезе от магистралата, направи десетина завоя и потегли на юг.

Накрая намери кея, който търсеше, натисна рязко спирачките и колата се закова на място след три метра спирачен път. Сакс слезе, затръшна силно вратата. Мина през малката градинка, прескочи бетонната барикада. Без да обръща внимание на предупредителния знак, излезе на кея в постоянния, тихо шепнещ вятър.

„Леле, какъв студ!“

Спря на ръба и се хвана за дървения парапет. Обхванаха я спомени:

Като десетгодишна в една лятна нощ баща ѝ я качва на стълба по средата на кея (още стоеше), държи я здраво. Не я е страх, защото той я е научил да плува и дори някой внезапен порив на вятъра да ги събори във водата, те просто ще доплуват, ще се покачат по металната стълба — и може би пак ще скочат, хванати за ръце, надолу с главите в топлата мътна вода на шест метра под тях.

Като четиринайсетгодишна пак стоят на кея — баща ѝ с кафе, тя с кока-кола — гледат във водата. Говореше ѝ за майка ѝ:

Тя изпада в такива настроения, Ейми. Това не означава, че не те обича. Не го забравяй. Просто си е такава. Но се гордее с теб. Знаеш ли какво ми каза онзи ден?

Няколко години по-късно, когато вече бе постъпила в полицията, пак стояха тук, до същия шевролет „Камаро“, който караше сега (макар че тогава беше жълт, хубав цвят за полицейски автомобил). Сакс — с униформа, Херман — с вълнено палто и дебели панталони.

— Имам един проблем, Ейми.

— Какъв проблем?

— Със здравето.

Тя затаи дъх, зачопли кожичките на пръстите си.

— Имам малко рак. Нищо сериозно. Ще постъпя на лечение.

Разказа ѝ подробностите — винаги беше искрен с дъщеря си. Изведнъж стана необичайно сериозен:

— Но по-големият проблем е, че платих цели пет долара за подстрижка, а сега цялата ми коса ще опада. — Почеса се по главата. — Трябваше да спестя тези пари.

Обичаше да ѝ разказва за онези моменти, когато човек трябва да се изправи сам пред непреодолими трудности.

— Наричам го „юмручно време“, Ейми. Понякога се налага да си пробиваш път със сила. Да се изправиш сам срещу престъпник, срещу партньора си. Дори срещу цялата полиция… Понякога най-трудната битка е да надвиеш сам себе си.

Спомени…

По бузите ѝ потекоха сълзи.

— По дяволите — смъмри се тя. — Престани.

Но не можеше. Сълзите продължаваха да текат и от влагата бузите ѝ мръзнеха.

Сакс се върна при колата, качи се и потегли към Райм. Когато пристигна, той беше на горния етаж и вече спеше.

Тя се съблече, влезе в банята и остави горещата вода да облива тялото ѝ. След доста време излезе, сложи си фланелка и шорти и отиде в спалнята.

Легна и положи главата си върху гърдите на Райм.

Добре ли си? — сънено попита той.

Тя не отговори, само го целуна по бузата. Легна по гръб и се загледа в светлите цифри на електронния часовник. Минутите течаха бавно, мъчително, сякаш всяка бе дълга колкото цял ден. Накрая, към три часа, Амелия Сакс заспа.

Сряда, 9.02 часа

Линкълн Райм беше буден повече от час. Млад служител от бреговата охрана бе донесъл яке, размер 44, което плавало в залива. Според капитана на катера вероятно е било на първата жертва, защото ръкавите бяха в кръв.

Марката беше „Мейси“ и нямаше частички или други следи, подсказващи самоличността на притежателя му.

Райм беше сам в спалнята с Том, който току-що бе свършил обичайните процедури — физическите упражнения и така наречения от болногледача „сутрешен тоалет“ (Райм използваше не толкова деликатен термин, макар и рядко — само когато имаше твърде изтънчени посетители).

Амелия Сакс влезе.

Когато Райм се събуди, нея вече я нямаше. Сега тя остави якето си на един стол, отиде при прозореца и дръпна пердетата. Погледна навън, към Сентрал Парк.