Джефри Дивър - Часовникаря

— Съжалявам. Не знаех какво да направя. Наредиха ми да изготвя пълен доклад. Да те наблюдавам, да разуча за миналото ти. За професионалния и личния ти живот. Дали имаш връзка с Карели и приятелите му.

— Затова ли все ме подпитваш за нея? — сопна се Райм. — Това са глупости.

— С цялото ми уважение, Линкълн, аз също рискувам престижа си. И без това искаха да я отстранят от разследването. Не искат да работи по толкова важен случай с нейното минало. Аз обаче се възпротивих. Обещах да проверя всичко.

— Не съм виждала Ник от години. Дори не знаех, че са го пуснали.

— Ще докладвам за това. — Бейкър пак кимна към куфарчето си. — Записките ми са вътре.

Пуласки намери още няколко листа. Сакс ги взе, прочете ги и ги показа на Райм. Бейкър бе записал наблюденията си и въпросите, които бе задавал.

— Разбил си колата ѝ — отбеляза Селито.

— Признавам. Беше грешка. Съжалявам.

— Защо, по дяволите, не ми каза? — сопна се Райм.

— Или на някого от нас — добави Селито.

— Това ми беше изпратено от много висша инстанция. Заповядаха ми да не казвам на никого. — Бейкър се обърна към Сакс: — Виждам, че си ядосана. Съжалявам за това, но исках да продължиш да работиш по случая. Не се сетих за друг начин да го постигна. Вече изпратих доклада си. Всичко ще отшуми. Хайде, да забавим тази малка неприятност и да продължаваме да си вършим работата, става ли?

Райм погледна Сакс; най-много го натъжаваше да гледа реакцията ѝ — хладните очи, изчервеното лице. Гневът ѝ бе отминал. Повече се срамуваше, че с това противоречие е отклонила колегите си от разследването. Трудно му бе да гледа Амелия толкова уязвена.

Тя върна листа на Бейкър. Без да продума, взе якето си от близкия стол и спокойно излезе, като изваждаше ключовете си от джоба.

23.18 ч.

Винсънт Рейнолдс гледаше жената в ресторанта.

Двамата мъже наблюдаваха стройната брюнетка — около трийсетте, облечена с анцуг. Късата ѝ коса бе събрана назад с големи шноли. Бяха я проследили от старата сграда в Гринич Вилидж, първо до един местен бар, а след това тук, в кафенето на няколко пресечки от дома ѝ. Беше със своя приятелка, млада блондинка и двете се забавляваха, смееха се, бърбореха безспир.

Луси Рихтер се радваше на последната вечер в живота си. Дънкан бе пуснал класическа музика на уредбата в колата. Беше замислен, както обикновено. Понякога не можеше да разбереш какво става в главата му.

Винсънт, от друга страна, се измъчваше, гладът го разкъсваше. Ядеше шоколадче след шоколадче.

„По дяволите големия план. Искам жена…“ — мислеше си.

Дънкан извади златния си джобен часовник и внимателно го нави.

Винсънт беше виждал часовника, но винаги се впечатляваше. Дънкан бе обяснил, че е изработен от Бреге, френски часовникар от далечното минало. („Според мен това е най-великият часовникар на всички времена“ — беше споделил.)

Часовникът бе простичък, с бял циферблат, римски цифри и по-малки циферблатчета, показващи фазите на луната и както обясни Дънкан, вечния календар. Имал също и „парашут“, противоударна система, изобретена от Бреге.

— Колко е стар? — попита Винсънт.

— Продаден е през дванайсетата година.

— Дванайсета? Още в римско време?

Дънкан се усмихна:

— Не, ще ти обясня. Това е датата на документа за първата му продажба, затова смятам, че е и годината на производство. Става дума за дванайсета година по френския революционен календар. След свалянето на монархията републиканците въвели нов календар, започващ от хиляда седемстотин деветдесет и втора. Той бил изграден на много интересен принцип. Седмицата имала десет дни, а месеците — по трийсет. На всеки шест години имало по една високосна, която била посветена предимно на спортовете. По някаква причина си мислели, че календарът е по-справедлив от другия и в полза на потиснатите бедняци. Оказал се обаче твърде неудобен. Задържал се само четиринайсет години. Както много други революционни идеи — изглеждали добре на хартия, но не се оказвали много практични.

Дънкан се загледа с обич в златния диск.

— Обожавам часовниците от онази епоха. Тогава те били символ на власт и богатство. Не били много хората, които можели да ги си позволят. Собственикът на часовник контролирал времето. Другите трябвало да ходят при него и да чакат, докато дойде уреченият час на срещата. Верижките и ланците били измислени за това, та дори човекът да го носи в джоба, пак да се вижда, че има часовник. Часовникарите били богове. — Дънкан замълча за момент и се засмя. — Говоря образно, но в някои отношения е вярно.