Джефри Дивър - Часовникаря

— Преди нещастието не се интересувах много от музика. След това сетивата ми много се промениха. Зрението и обонянието ми се изостриха. Започнах да усещам повече вкусове и да се вслушвам по-задълбочено в музиката. Лекарите не ми вярват, но аз не им обръщам много внимание… Доста често слушам музика. Най-вече джаз. Също и класическа. Имам чувството, че мога да я видя.

Данс вдигна вежди:

— Пробвал ли си да композираш?

— Разбира се, че не — изсмя се той. — Аз съм учен.

Тя не го остави да се измъкне с това:

— Да, но звукът се подчинява на законите на физиката, а музиката е математика. Какво по-научно от това?

— Откъде да взема толкова време? Не, не се опитвам да композирам.

Тя не се захвана за тази невинна лъжа.

Райм отпи глътка уиски и я огледа внимателно.

— Е?

Тя вдигна вежди:

— Какво „е“?

— Аз съм труден обект за кинесично изучаване. Май не можеш да ме разгадаеш, а?

Тя се засмя:

— О, ясен си ми. Жестовете и мимиката се допълват взаимно. Ти издаваш с очите и главата си толкова, колкото човек, който използва цялото си тяло.

— Сериозно?

— Така се получава. Дори си ми по-лесен, защото реакциите ти са по-концентрирани.

— Хъм, отворена книга, а?

— Никой не е отворена книга, но някои книги се четат по-лесно от други.

Той се засмя:

— Спомням си, когато разказваше за състоянията, през които преминава разпитваният. Гняв, потиснатост, отричане, пазарене… След нещастието преминах през дълга терапия. Не исках, но когато си неподвижен, какво можеш да направиш? Психиатрите ми разказаха за етапите на страданието. Почти същите са.

Кейтрин Данс много добре познаваше стадиите на страданието, но не това я интересуваше в момента.

— Да, невероятно как умът се справя с трудностите — били те физическо нараняване или стрес.

Райм отмести поглед.

— Дълго се опитвах да преодолея гнева.

Данс поклати глава, без да сваля очи от него:

— О, изобщо не си толкова сприхав, колкото искат да се изкараш.

— Аз съм инвалид — заупорства той. — Разбира се, ще съм сприхав.

— Аз пък съм полицайка. Това дава право и на двама ни да се мусим за различни неща. Потискаме се от какво ли не и понякога не приемаме действителността… Но гняв? Не, не и ти. Ти си го преодолял.

— Когато преследвам убийци… — Райм кимна към дъската — … това ми е като физиотерапия. Том дори твърди, че се претоварвам. До припадък. Това едва ли е приемане на действителността.

— Не е приемане. Ти оценяваш условията и се бориш. Не седиш по цял ден… О, всъщност май точно това правиш.

Шегата постигна целта си и Райм се засмя. Данс бе преценила, че криминалистът не обича предпазливото отношение и евфемизмите.

— Ти приемаш действителността, истината, но се опитваш да я промениш. Не се самозалъгваш.

— Мисля, че не си права.

— А, примигна два пъти. Това е стресова реакция. Не вярваш в това, което казваш.

Той пак се засмя:

— С теб не може да се спори.

— Разчетох те, Линкълн. Не можеш да ме излъжеш. Но не се тревожи. Няма да издам тайните ти на никого.

Вратата се отвори и Амелия Сакс влезе. Двете жени се поздравиха. По Стойката и изражението на Сакс личеше, че нещо я тревожи. Тя отиде при прозореца, погледна навън и спусна щорите.

— Какво има? — попита Райм и отпи от уискито.

— Един съсед ми се обади. Каза, че някакъв човек ме търсил. Представил се за един приятел от полицията, с когото съм служила заедно преди години.

— И какво?

— Значи някой знае, че сме били партньори и го е използвал като оправдание да разговаря за мен със съседите ми, та дори ако ми споменат, да не прозвучи подозрително.

— Сигурна ли си, че не е бил той?

— Преди няколко години напусна и се премести в Монтана.

— Може да се е върнал.

— В такъв случай трябва да е духът му. Миналата пролет загина при мотоциклетна катастрофа. И това не е всичко. По-рано днес някой е ровил в чантичката ми. Бях я оставила в колата, заключена.

— Къде?

— На огледа на улица „Спринт“. Освен това някой следи мен и Рей. Не знам кой и защо, но според мен сме в опасност.

Нещо загложди Кейтрин Данс, но не можеше да определи точно какво. Накрая се сети:

— Трябва да ви кажа нещо. Може да не е важно, но…

Райм свика всички: Селито, Купър, Пуласки и Бейкър.

Амелия Сакс ги огледа и заговори:

— Знам, че е късно, но искам да знаете какво става. Не е свързано с Часовникаря, а с другия случай, който разследвам. С Крийли… Някой ме следи. Кейтрин мисли, че и тя е видяла някого.