Джефри Дивър - Часовникаря

Отново се стресна, изненадано се втренчи в познат силует.

— Здравей, Луси.

Миришещ на камфор и цигари, управителят на сградата (от малка си го спомняше все толкова стар) мъкнеше вързопи вестници. С петнайсетина килограма по-тежка и с петнайсет сантиметра по-висока, Луси взе два, за да му помогне.

— Не — възпротиви се той.

— Трябва да поддържам фо̀рмата си, господин Джирадело.

— Аха, фо̀рмата. По-яка си от сина ми.

Студът защипа носа и устните ѝ. Чувството беше прекрасно.

— Видях те с униформата. Получи ли онази награда?

— В четвъртък. Тази вечер репетирах. И не е награда, а грамота.

— Каква е разликата?

— Хубав въпрос. Всъщност и аз не знам. Мисля, че наградата я спечелваш, а грамотата ти я дават вместо парична премия.

— Родителите ти се гордеят.

Това бе твърдение, не въпрос.

— Да, разбира се.

— Поздрави ги от мен.

— Непременно.

— Добре. Хайде, аз да се прибирам, че тук измръзнах. Умната.

— Лека нощ.

Луси тръгна, стъпваше внимателно по заледения тротоар. Забеляза син буик с двама мъже вътре, единият пиеше безалкохолно. „Кой пие студени напитки в това време?“ — запита се. Лично тя би предпочела ирландско кафе. Вряло и двойно. Със сметана, разбира се.

Луси огледа тротоара, спря и рязко тръгна в другата посока. Развеселена се замисли, че заледените локви вероятно са единствената опасност, на която не е била изложена през последните осемнайсет месеца.

22.12 ч.

Кейтрин Данс бе у Райм. За момента бяха сами с криминалиста.

Е, и с кучето Джаксън. Кейтрин го държеше в скута си.

— Имаш ли куче? — попита Райм.

— Две. Малко по-едри са от този сладур. Децата ги извеждат на плажа по два пъти седмично. Гонят чайките, а ние тичаме след тях. Добра тренировка. И за да не прозвучи прекадено здравословно, след това отиваме във „фърст Уоч“ в Монтерей и похапваме хубаво с гофрети, за да възстановим изгубените калории.

Райм погледна към кухнята, където Том миеше съдовете. Понижи глас и я попита дали ще участва в една малка конспирация.

Данс се намръщи:

— Зависи.

— Не се бой, никой няма да ти се кара. Просто ми се иска малко от онова … — кимна към една бутилка отлежало уиски „Гленморанджи“ да се озове тук. — Кимна към чашата си. — И без много шум.

— Заради Том ли?

— От време на време въвежда сух режим. Много е досадно.

Кейтрин Дано познаваше удоволствието от дребните капризи. (Е, в Мексико ѝ беше струвало няколко килограма повече, но онова бе твърде дълга и досадна седмица.) Тя остави кучето на пода и наля на Райм порядъчна доза уиски. Постави чашата в държателя на инвалидната му количка и приближи сламката до устата му.

— Благодаря. — Той отпи жадно. — Искам да ми кажеш какъв хонорар вземаш за помощта в разследването. Ще се погрижа кметството да ти плати двойно. И ако ти се пие нещо, не се стеснявай да поискаш. Том с удоволствие ще ти сервира.

— Може да се заредя с малко кофеин.

Тя си наля черно кафе и се поглези с една курабийка от овесени ядки от чинийка, оставена от болногледача. Беше ги приготвил сам и тя му поиска рецептата.

Данс погледна часовника си. В Калифорния беше с три часа по-рано.

— Извинявай за минутка. Искам да се обадя вкъщи.

— Разбира се.

Тя телефонира. Маги се обади.

— Здравей, слънчице.

— Мамо.

Момиченцето обичаше да приказва и за десет минути Данс научи всички подробности от пазаруването за Коледа с детегледачката. Маги завърши:

— А след като се върнахме, четох „Хари Потър“.

— Новия ли?

— Да.

— Колко пъти ти станаха?

— Шест.

— Не искаш ли да прочетеш и нещо друго? Трябва да разшириш погледа си.

— Мамо, ами ти колко пъти си слушала онзи албум на Боб Дилън? „Блонд Он Блонд“? Или Ю Ту?

Непоклатима логика.

— Тук ме хвана, слънчице.

— Мамо. Кога се прибираш?

— Може би утре. Обичам те. Дай ми брат си.

Уес се обади и с него също си поговориха, но не с толкова словоизлияния и по-сериозно, макар че темата беше само спорт. Той искаше да тренира борба и я помоли да му разреши. Данс предпочиташе не толкова агресивен спорт. Неговото мускулесто тяло бе подходящо за гимнастика, но това не го привличаше.

От опит Кейтрин знаеше, че гневът е първата реакция, когато се опиташ да разобличиш лъжеца. Тя разбираше, че влечението на Уес към борбата идва от гнева, загнездил се в него като болест, и че практикуването на агресивен спорт няма да е полезно за момчето. Много е опасно да даваш воля на яростта.