Джефри Дивър - Часовникаря

Луси беше в отпуск. Най-после се бе окопитила от разликата във времето и отпадналостта от продължителното безсъние. Сега, докато съпругът ѝ все още беше на работа, тя нямаше желание да прави друго, освен да седи, да гледа през прозореца и да си мисли за далечното и не толкова далечното минало.

За бъдещето също, разбира се. Дните, които ни остава да видим, като че ли повече занимават ума ни, отколкото вече отминалите, размишляваше тя.

Бе израсла в тази кооперация, в този най-уютен от всички квартали на Манхатън. Обожаваше го. Когато се преместиха в по-малко жилище и в по-топъл район на страната, родителите ѝ продадоха жилището си на двайсет и две годишната си дъщеря. Три години по-късно, когато приятелят ѝ направи предложение за женитба, тя прие, но при едно условие — да живеят тук.

Като всяка енергична млада жена тя обичаше живота във Вилидж. Ежедневието в квартала, излизането с приятели, работата ту като сервитьорка, ту като секретарка (макар че не беше завършила колежа, тя си оставаше най-интелигентната сред колежките си). Обичаше атмосферата и чудатостите на големия град.

През онзи септемврийски ден обаче тя видя пламъците и дима, изпита ужаса и безкрайната мъка след това.

Обликът на града и целият ѝ живот се промениха за един ден.

Луси продължи да живее постарому, сравнително доволна от живота, във вихъра на ежедневието; чакаше гневът и мъката да отминат, празнотата да се запълни. Това обаче все не ставаше. Затова един ден слабичката млада жена, която беше демократ по убеждение, харесваше „Сайнфелд“ и сама си печеше хляб от екологично чисто брашно, излезе от дома си, взе метрото за „Тайм Скуеър“ и се записа в армията.

Както обясни на съпруга си Боб, това бе най-правилното, което можеше да направи. Той я целуна по челото, прегърна я силно и не се опита да я разубеждава. Той също бе служил в армията.

Основна подготовка в прашния Тексас, после презокеанска мисия — Боб отиде с нея за известно време благодарение на шефа му, който се оказа патриот. За една година дадоха апартамента под наем. Тя научи немски, как да се гмурка, устройството на всеки модел камион, който съществува, и един факт за себе си — че има природна дарба на организатор. Назначиха я за началник на снабдителите с гориво — хора, които осигуряват бензин и други подобни продукти на войската, където и когато се наложи.

Бензинът и дизелът печелят битки; празните резервоари ги губят. Това бе основно военно правило през последните 100 години.

Един ден командирът ѝ дойде при нея и ѝ каза две неща. Първо, че са я повишили от ефрейтор на сержант. И второ, че я изпращат на курс по арабски.

Боб се върна в Щатите, а Луси се натовари на самолета и отлетя за страната на лютивите мъгли.

Превратности на съдбата…

Луси Рихтер попадна от дома си — страна с променен завинаги пейзаж — на място, където той е еднакъв във всички посоки. Безкрайни пустинни гледки, изгаряща жега и десетки различни видове пясък — от едър, изстъргващ кожата, до съвсем ситен, като талк — това се превърна в нейно ежедневие. Задълженията ѝ придобиха нови мащаби. Ако камион остане без гориво на път от Берлин за Кьолн, просто телефонираш да ти доставят. Ако това стане на бойното поле, загиват хора.

Луси се постара това никога да не се случи.

С часове кандилкане в цистерни или камиони с боеприпаси, от време на време игра на каубой, натоварвайки овце в транспортни машини, част от импровизирани мисии за осигуряване на храна на някое откъснато от света село. Овце… Луси се засмя на себе си.

Сега бе отново тук, в страната на небостъргачите, без добитък, без пясък, без изгарящо слънце… без лютиви мъгли.

Без врагове.

Много различен живот от онзи, който бе водила отвъд океана.

Луси Рихтер обаче не живееше в мир. Затова сега гледаше на юг и търсеше отговори в Голямата празнота на променения пейзаж.

Да или не…

Телефонът иззвъня. Тя подскочи. Напоследък много се стряскаше — при всеки внезапен шум. Телефон, затръшване на врата, изгърмяване на ауспух.

Побиха я тръпки… Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Здрасти, момиче.

Една добра приятелка от квартала.

— Клер.

— Какво става?

— Просто ми е малко нервно.

— Хей, в коя часова зона си?

— Един Бог знае.

— Боб вкъщи ли е?

— Не. Остана да работи до късно.

— Добре, ела да хапнем нещо сладко.

— Дадено.

Луси затвори.

Още веднъж погледна черното празно небе, стана, сложи си анцуг, яке и шапка и излезе. Слезе по мрачното стълбище.