Джефри Дивър - Часовникаря

Поговориха малко за това.

Разследването на Часовникаря накара Кейтрин да си дава по-добра сметка за времето. Тя зависеше от него както в работата си, така и в общуването с децата си. Така например то бързо разсейва гнева (едно яростно избухване рядко продължава повече от три минути) и отслабва опозицията понякога по-ефективно и от най-убедителните аргументи. Данс не забрани на сина си да тренира борба, но го убеди преди това да пробва за известно време с успоредките и висилките. (Веднъж го бе чула да казва на един приятел: „Да, скапано е майка ти да е ченге“.)

Ненадейно настроението му се промени и той забърбори весело за някакъв филм, който гледал по телевизията. В един момент мобилният му телефон изпиука — съобщение от приятел. Набързо каза „довиждане“ на майка си и затвори.

Щрак.

Спонтанното кратко „обичам те“ бе като награда.

Тя затвори и погледна Райм:

— Имаш ли деца?

— Аз ли? Не. Не мисля, че ще се справя.

— Никой не мисли, че ще се справи, докато не му се родят.

Той се загледа в слушалките на миникомпютърчето ѝ, които вечно висяха на врата ѝ като лекарска слушалка.

— Както виждам, обичаш музика… Какво ще кажеш за това дълбоко умозаключение?

— Музиката ми е хоби.

— Наистина ли? Свириш ли?

— Понякога пея. Бях кънтри певица. Сега обаче, когато имам малко свободно време, качвам децата и кучетата в караваната и отпрашваме нанякъде на лов за песни.

Райм се намръщи:

— О, как му се казва иначе?

— Издирване на песни.

— Да. Точно така.

Това бе страстта на Кейтрин Данс. Тя беше сред онези фолклористи, които обикалят страната и събират непознати народни песни. Алан Ломакс бе може би най-известният сред тях, събрал много образци на традиционната музика в САЩ и Европа. Данс от време на време посещаваше източното крайбрежие, но народното творчество от тази област бе добре познато, затова в последно време пътуваше във вътрешността, а също в Нова Скоуша и Канада, селскостопански райони и места — като централна Калифорния — с голям процент испаноговорящо население.

Тя разказа всичко това за Райм и му обясни как с една приятелка поддържат уебсайт с информация за музикантите, песните и самата музика. Помагали на музикантите да регистрират авторските права на песните си и им изпращали всички средства, които слушателите плащали, за да изтеглят музиката на компютрите си. Някои от тези музиканти дори сключили договори със звукозаписни компании, които купували музиката им за озвучаване на любителски филми.

Кейтрин Данс не каза на Райм за специалната си връзка с музиката.

Тя често се претоварваше. За да си върши добре работата, трябваше да се настрои на вълната на престъпника или свидетеля, когото разпитва. Разпитите можеха да се проточат с дни, изтръгването на признания от убийци бе вълнуващо занимание, но и много изтощително. Тя понякога толкова се вживяваше в разпита, че с дни на ред продължаваше да чува самопризнанията, които беше изтръгнала.

„Да, да, добре, де, убих я. Прерязах ѝ гърлото… Да, на сина ѝ също, онова хлапе. Беше там. Видя ме. Трябваше да го убия, тъй де, кой ще го остави така? Но тя си го заслужаваше. Не съм виновен, че стана така. Може ли сега да си получи цигарата, както обещахте?“

Музиката бе вълшебно лекарство. Когато слушаше Сони Тери, Брауни Макги, Ю Ту, Дилън или Дейвид Бирн, Кейтрин преставаше да чува как Карлос Аленде се оплаква, че венчалната халка на жертвата одраскала пръста му, когато прерязвал гърлото ѝ.

„Болеше, казвам ви. Много.“

— Свирила ли си някога професионално? — поинтересува се Райм.

О, и още как! Но онези години, в Бостън, после в Бъркли и Норт Бийч в Сан Франциско не ѝ носеха удовлетворение. Музиката е изливане на душата, но Кейтрин бе забелязала, че тя е и преграда между теб и слушателя. Повече се интересуваше какво искат да кажат или изпеят другите хора. Данс мислеше за себе си — в работата си и изобщо — като за професионална слушателка.

— Опитах се — каза на Райм, — но накрая реших, че е по-добре да запазя музиката като приятел.

— Затова си станала полицай. Диаметралната противоположност.

— Вероятно.

— Как стана?

— Ами, просто така — отвърна тя с достатъчно красноречиви мимика и жестове, за да му покаже, че не иска да говори за това. — Ами ти? Какво ти е отношението към музиката?

— Интригува ме — замислено отговори Райм.

Данс веднага забеляза, че не склонен да разкрива много душата си пред чужди хора, и сега не се чувстваше много комфортно. Той отпи малко уиски и продължи: