Джефри Дивър - Часовникаря

— Не съм искала да ви засегна. Просто водя едно разследване. Трябва ми едно досие, което се явява изчезнало.

— „Явявало се изчезнало“? Що за израз? Или се явява, или е изчезнало. Ако се отнасяте толкова небрежно към разследването, както се изразявате, нищо чудно сама да сте го изгубили и сега да се опитвате да изкарате другиго виновен.

— Досието е изписано от участък 131 и е изпратено тук.

— За кого?

— Това е проблемът. Тази графа във ведомостта е празна.

— Има ли други досиета, които са били изпратени тук?

Той седна на ръба на бюрото и се втренчи в нея.

Какво имаше предвид? Тя се намръщи.

— Други досиета, от другаде ? — уточни той.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Знаете ли с какво се занимавам аз тук?

— Моля?

— Каква е работата ми в Сто петдесет и осми?

— Ами, предполагам, че сте началник на участъка.

— Предполагате — имитира я той. — Виждал съм полицаи да загиват, защото предполагат . Отиват си ей така…

Ставаше досадно. Сакс се втренчи решително в очите му. Нямаше проблем да издържи погледа му.

Джефрис сякаш не забеляза. Продължи да крещи:

— Освен, че съм началник на участъка, както гениално се досетихте, аз ръководя комисията за разпределяне на личния състав в целия район. Преглеждам хиляди досиета всяка година, виждам какво трябва за разследванията, определям колко хора са необходими, за да се справят. Служа като буфер между градската и щатската власт, за да осигуря всичко, от което имаме нужда. Може би си мислите, че това е чиста загуба на време, а?

— Не, не мисля…

— Е, ще ви кажа, че не е, госпожичке… Аз преглеждам тези досиета и след това ги връщам… От кое разследване точно се интересувате?

Сакс понечи да каже, но замълча. Изведнъж реши, че не иска да му казва. По всяка логика, ако криеше нещо, той едва ли щеше да се държи толкова отвратително. Но от друга страна, може би се държеше така, за да разсее подозренията ѝ. Тя се замисли. Беше казала на чиновничката само номера на досието, не и името Сарковски. Тя бе твърде разсеяна и едва ли щеше да си спомни дългото число. Сакс отговори спокойно:

— Предпочитам да не казвам.

Той примигна изненадано:

— Какво…

— Няма да ви кажа.

Джефрис кимна. Изглеждаше спокоен. Изведнъж обаче пак се наведе напред и удари с юмрук по бюрото:

— Длъжна сте да ми кажете. Искам да знам за кое досие става дума. Казвайте.

— Не.

— Ще подам искане да ви отстранят за неподчинение.

— Правете, каквото искате, инспекторе.

— Искам да ми кажете името на разследването. Веднага.

— Няма.

— Ще се обадя на началника ви. Ще разбера кое е досието.

Гласът му затрепери. Той бе на ръба на истерията. Сакс се почуди дали няма да прибегне към физическо насилие.

— Той не знае за него.

— Всички сте еднакви — закрещя Джефрис. — Мислите си, че сте за златна значка, мислите си, че знаете всичко за полицията. Вие сте хлапачка, просто една хлапачка — при това нагла. Идвате в участъка ми, обвинявате ме, че крада досиета…

— Не съм…

— Това е неподчинение, обиждате ме, прекъсвате ме. Нямате представа какво е да си полицай.

Сакс го погледна спокойно. Не се страхуваше от този човек. Знаеше, че последствията могат да са лоши за нея, но за момента Джефрис не можеше да ѝ направи нищо.

— Тръгвам си — обяви тя.

— Много сте загазили, госпожичке. Запомних номера от значката ви. Пет осем осем пет. Мислите си, че не съм. Ще се погрижа да ви свалят от длъжност. Как ви харесва да се ровите в бумаги по цял ден? Не можете безнаказано да нахълтвате в чужд участък и да обиждате началника!

Сакс стана, отвори вратата и си излезе. Ръцете ѝ затрепериха, започна да се задъхва.

Той закрещя след нея:

— Ще запомня номера ви. Ще се обадя на когото трябва. Ако пак се върнете в участъка ми, горчиво ще съжалявате. Госпожичке, чувате ли?

Сержант Луси Рихтер заключи вратата на стария си апартамент в Гринич Вилидж и влезе в спалнята. Съблече тъмнозелената си военна униформа, украсена с правилно подредени пагони, ленти и значки с името ѝ. Идваше ѝ да хвърли дрехата върху леглото, но разбира се, я закачи грижливо в гардероба, куртката също, почисти и лъсна обувките и ги сложи на полицата от вътрешната страна на вратата.

Изкъпа се набързо, след което, увита със стара розова хавлия, седна със свити крака на килимчето в спалнята и се загледа през прозореца. Впери поглед в сградите от другата страна на „Бароу“, в лампите, проблясващи между разклатените от вятъра дървета, и луната, ослепителнобяла в мрака над Манхатън. Това бе позната гледка, успокояваше я. Като малка също бе седяла така.