Джефри Дивър - Часовникаря

До нея имаше кутия цигари, готови за почивка за пушене.

— При какъв сценарий би могло да не е картотекирано?

— Сценарий?

— Нали винаги картотекирате, получените досиета?

— Ако е поискано от определен детектив, досието се получава при него и той трябва да го заведе.

— Не е било поискано от конкретен детектив.

— Тогава трябва да се е получило тук. — Чиновничката кимна към кутия с бележка „За обработка“. — Ако някой се е интересувал от него, трябва да го е взел. И да го е регистрирал. Трябва да е заведено в книгата.

— Да, ама не е.

— Трябва да е заведено. Защото иначе откъде ще знаем къде е?

Сакс почна да рови в кутията.

— Не можете да правите това — възрази чиновничката.

— Добре, но нали разбирате проблема ми?

Чиновничката примигна. Балончето от дъвка в устата ѝ се пукна.

— Сигурна съм, че досието се е получило при вас. Вие обаче не можете да го намерите. Какво предлагате да направя?

— Подайте искане. Някой ще го потърси.

— Мислите ли, че ще стане? Аз не съм убедена. — Сакс погледна към хранилището. — Ще хвърля един поглед вътре, ако не възразявате.

— Не е позволено.

— Само за няколко минути.

— Не може…

Сакс влезе в стаичката и започна да рови купищата папки. Чиновничката измърмори нещо, но тя не я чу.

Папките бяха подредени по номера и бяха с различни цветове в зависимост от това, дали разследванията са открити, приключени или очакващи да влязат в съдебна зала. Особено тежките случаи бяха означени с червена лента по края. Сакс откри папките с най-пресните разследвания и ги прегледа една по една. Разбира се, материалите по случая „Сарковски“ ги нямаше.

Тя спря, постави ръце на кръста си и се вгледа в купищата документи.

— Здравейте — чу се мъжки глас.

Тя се обърна. Зад нея стоеше висок мъж с прошарена коса, бяла риза и тъмносини панталони. Имаше стойка на военен и се усмихваше.

— Вие сте…?

— Детектив Сакс.

— Младши инспектор Джефрис.

Младшите полицейски инспектори обикновено бяха началници на участъци. Името му бе познато на Сакс, но тя не знаеше нищо за него. Освен че явно работи съвестно, защото след девет вечерта все още бе на работа.

— С какво можем да ви помогнем, детектив?

— Едно досие е било изпратено във вашия участък от участък 131. Преди около две седмици. Трябва ми за едно разследване.

Той погледна чиновничката, която се беше измъкнала гузно в коридора.

— Няма го тук, сър — побърза да каже тя. — Казах ѝ.

— Според ведомостта в Сто трийсет и първи трябва да е тук — настоя Сакс.

— Не е ли заведено? — поинтересува се Джефрис.

— Не — отвърна чиновничката.

— Ами в кутията за обработване?

— Не.

Той кимна:

— Добре, елате в кабинета ми. Ще видя какво може да се направи.

— Благодаря, сър.

Сакс излезе, като се престори, че не забелязва чиновничката. Не искаше да ѝ доставя удоволствие.

Тръгнаха мълчаливо по лабиринт от мрачни коридори. Сакс с мъка настигаше бързо крачещия мъж, ставите я боляха от артрита.

Влязоха в един кабинет, инспекторът ѝ кимна към стола срещу бюрото и затвори вратата, на която имаше голяма табела: „Холстън П. Джефрис“.

Сакс седна.

Джефрис внезапно се наведе към нея, приближи лицето си на сантиметри от нейното. Удари с юмрук по бюрото:

— Какво, по дяволите, си въобразявате?

Сакс се отдръпна, усети топлия му дъх с лек мирис на чесън върху лицето си.

— Ами… Какво имате предвид?

Успя да преглътне думата „сър“, която почти машинално ѝ дойде на езика.

— Откъде сте?

— Откъде?

— Проклета дилетантка, от кой участък сте?

Сакс занемя за момент, стъписана от гнева на инспектора.

— По принцип работя в „Тежки престъпления“…

— Какво значи „по принцип“? За кого работите?

— Водя едно разследване. Прекият ми началник е Лон Селито. В „Тежки престъпления“. Аз…

— Не сте детектив…

— Аз…

— Не смейте да прекъсвате по-висшестоящ от вас. Никога. Ясно ли е?

Сакс се запъна. Беше като занемяла.

— Ясно ли е? — изкрещя той.

— Да.

— Не сте детектив много отдавна, нали?

— Не.

— Личи си, защото ако бяхте истински детектив щяхте да спазите протокола. Щяхте да дойдете при мен и да помолите за разрешение да вземете досието. Това, което направихте… Пак ли искате да ме прекъснете?

Тя наистина се канеше да го прекъсне, но отговори:

— Не.

— Това, което направихте, е лична обида за мен.

От устата му хвърчаха слюнки като куршуми.

Той замълча. Дали щеше да е прекъсване, ако Сакс заговори сега? Не ѝ дремеше.