Джефри Дивър - Часовникаря

Винсънт вдигна вежди. Дънкан обясни:

— През осемнайсети век имало философско движение, което използвало часовника като метафора. Според него Бог е създал механизма на вселената, навил го и той започнал да работи. Един вид вечен часовник. Наричали Бог „Великия часовникар“. Ако щеш вярвай, но това философско течение имало много последователи. То отреждало на часовникарите жреческо положение.

Отново погледна часовника. Прибра го.

— Да тръгваме. — Дънкан кимна към жените. — Скоро ще стават.

Запали двигателя, даде мигач и потегли, оставяйки общата им жертва, която скоро щеше да даде живота си на единия, а после — честта си на другия. Но не тази нощ — Дънкан бе научил, че съпругът ѝ е останал на работа и можеше да се прибере по всяко време между шест и десет.

— Значи Луси е войник, а?

— Да. Сержант.

— Защо не носи униформа?

— Не е длъжна постоянно да се разкарва с униформа. В отпуск е.

— Откъде знаеш?

— Следя я отдавна. Както и останалите. Научих, че се е прибрала вкъщи за около седмица.

— В армията стреля ли по хора?

— Не знам. Едва ли е въоръжена. Но добре ме подсети. Ще си взема пистолета.

— Изгубихме патроните.

— Имам достатъчно.

Винсънт дишаше дълбоко, опитваше се да преодолее глада. Изяде един пакет чипс.

— Как ще я убиеш? — попита след това.

Дънкан замълча за момент.

— Вчера ме попита за колко време са умрели първите две жертви — отбеляза след малко.

Винсънт кимна.

— Е, Луси ще умре наистина бавно .

Макар че бяха загубили книгата за изтезания, Дънкан явно я беше запомнил наизуст. Започна с подробности да описва как смята да убие жертвата. Щял да я обеси за краката и да залепи устата ѝ с тиксо. После щял да налива вода в носа ѝ. Така можеш да измъчваш човека, колкото си поискаш, като от време на време му оставаш време да вдиша.

— Ще се опитам да я задържа за половин час. Или четирийсет минути, ако мога.

— Заслужила ли си го е?

— Всъщност се питаш защо убивам точно тези хора, нали? — уточни Дънкан след кратко мълчание.

— Ами…

— Не съм ти казвал досега.

— Не, не си.

„Доверието е ценно, почти колкото времето…“

Дънкан погледна Винсънт за миг, после се загледа към улицата.

— Знаеш, че на всеки от нас е отредено определено време на този свят. Може би ни остават само дни или месеци, макар че се надяваме да са много години.

— Да.

— Сякаш Бог — или в каквото друго вярваш — има голям списък с всички на земята и на всеки е определил колко точно ще живее. Когато часовникът Му удари предопределения час, край. Отиваш си… Ето, аз също си имам списък.

— Десет души.

— Да, десет… Разликата е в това, че Бог няма определена причина да отнеме живота им. Аз имам.

Винсънт замълча. В момента не беше нито умен, нито гладен. Беше си просто Обикновения Винсънт, слушащ как приятелят му споделя нещо много важно.

— Мисля, че вече мога да ти кажа каква е причината.

И Дънкан му разказа.

Луната образуваше бяла линия върху капака на автомобила, отразяваше се в очите ѝ.

Амелия Сакс караше бързо покрай Ийст Ривър, сигналната лампа на таблото ѝ светеше.

Чувстваше се, сякаш я смазва огромна тежест — бремето на всичко, което бе научила през последните дни. Вероятността корумпирани полицаи да са свързани с убийците на Бен Крийли и Франк Сарковски. Обезпокоителната мисъл, че инспектор Флеърти може всеки момент да ѝ отнеме случая — и да свали доверието. Следенето от страна на Денис Бейкър и недоверието на шефовете ѝ по отношение на връзката ѝ с Ник. Избухването на инспектор Джефрис.

Всичко това я измъчваше. Но най-вече ужасната новина за баща ѝ.

„Какъв смисъл има да си вършиш работата, да се стараеш, да жертваш спокойствието си, да рискуваш живота си, ако накрая пак ще те стъпчат?“ — питаше се тя.

Превключи на четвърта и вдигна сто и десет. Двигателят започна да вие като вълк в полунощ.

Тя не познаваше полицай, по-съвестен, по-отговорен от баща си. А ето какво се беше случило с него… Не, даде си сметка, че не може да разсъждава така. Нищо не му се беше случило . Той сам си го бе направил.

Спомняше си го спокоен, жизнерадостен, как обичаше да прекарва следобедите с приятели, да гледа състезания с коли, да обикаля с дъщеря си автомобилните морги в околността, търсейки малки съкровища — карбуратори, уплътнители, ауспуси. Вече знаеше, че е било само фасада, зад нея се е криел друг човек, лош и непознат.

В душата на Амелия Сакс бушуваше скрита сила, която не ѝ даваше спокойствие, караше я да се съмнява във всичко и да рискува, дори живота си. Тя страдаше от това. Наградата обаче бе голяма: невинната жертва — спасена, или опасен престъпник — заловен. Тя осъзнаваше, че това би било невъзможно, ако са го преследвали полицаи с по-малко устрем и плам.