Джефри Дивър - Часовникаря

Колкото и да не искаше да го признае, тези думи, „ти и аз“, бяха станали пътеводна светлина в живота му. Бяха създали крехък свят, взел по нещо от всеки от тях: острия ум на Райм и устрема на Сакс. Той не беше убеден, че е права. Дали премахването на общата им цел в живота нямаше да ги промени?

Дали в момента не ставаше свидетел пак на онзи преход: Преди и След?

Тази мисъл го уплаши.

— Направѝ ми една услуга — каза след малко той.

— Разбира се. Каква?

— Изчакай два дни, преди да решиш. Не си ми длъжна с нищо. Просто те моля. Два дни.

Тя се намръщи. Въздъхна:

— Добре.

— Хайде сега на работа.

— Искам да разбереш…

— Няма какво да разбирам — равнодушно я прекъсна той, което изненада дори него. — Трябва да разкрием убиеца. Няма време да мислим за други неща.

Остави я сама в спалнята и слезе в лабораторията с малкия асансьор. Мел Купър вече работеше.

— Кръвта по якето е АВ положителна. Съвпада с онази на кея.

Райм кимна. Накара лаборанта да се обади в лабораторията на НАСА, за да провери за информацията от спътниковите снимки — за местата, където наскоро е бил изливан катран.

В Калифорния беше още рано, но Купър намери някого и с малко повече настоятелност уреди изпращането на снимките. Скоро се получиха. Бяха впечатляващи, но не им помогнаха много. Точно както бе предположил Селито, имаше триста-четиристотин сгради, показващи признаци на висока температура — системата не правеше разлика между сменени покриви, сгради в строеж, чистене на фасадите с пара или просто твърде нагрети комини.

Единственото, за което се сети Райм, бе да се обади в централата и да поиска информация за наскорошни прониквания с взлом в сгради с наскоро подменени покриви.

Телефонистката се подвоуми, след което обеща, че ще въведе заявката му в компютъра.

Тонът ѝ подсказваше, че не вижда смисъл в такава проверка.

Можеше ли да я обвини? Права беше.

Луси Рихтер затвори вратата и заключи.

Остави на закачалката палтото и анорака си — с щампа „4-та пехотна дивизия“ отпред, а отзад с девиза на подразделението: „Смели и лоялни…“

Всичко я болеше. В залата за бодибилдинг бе извървяла седем километра с бързо темпо и по деветпроцентов наклон на пътеката за бягане, след това в продължение на половина час прави лицеви опори и коремни преси. Това беше другото, което бе научила в армията — да се грижи за тялото си. Можеш да се отнасяш с пренебрежение към физическите упражнения, да ги отречеш като суета и губене на време, но нищо не променя факта, че действат ободряващо.

Тя сложи чайника, извади една поничка от хладилника и се замисли какво ще прави днес. Можеше да отиде на обяд с майка си. Имаше страшно много неща за вършене: да говори по телефона с приятели, да пише писма, да пече курабийки и да приготви знаменития си чийзкейк за утрешните гости. Можеше да излезе с приятелки на пазар и да купи нещо сладко от хлебарницата.

Или просто да си лежи и да гледа сериали. Да се поглези.

Това бе кратката ѝ почивка в рая — две седмици далеч от страната на лютивата мъгла — и тя смяташе да се наслади на всяка минута.

Лютивата мъгла…

Чула бе израза от един багдадски полицай; имаше предвид дима след избухването на някое СВУ — самоцелно взривно устройство.

На кино експлозиите са само ярки пламъци от запален бензин. След секунди изчезват без следа, освен върху лицата на филмовите герои. В действителност след взрива на СВУ остава гъст синкав пушек, който вони, кара очите да сълзят, задушава те. Отчасти сажди, отчасти изпарени химични съединения, отчасти дим от изгорена плът и коса, лютивата мъгла оставаше да се носи над местопроизшествието с часове.

Тя бе олицетворение на ужаса в един нов вид война. В нея не можеш да се довериш на никого, дори на съюзниците си, само на най-близките си другари. В нея няма бойни полета. Няма фронт. Нямаш представа кой е врагът. Може да е преводачът ти, готвачът, минувач, бизнесмен, дете, старец. Ами оръжията? Не оръдия и танкове, а малки пакети, изпускащи лютивата мъгла, пакети с тринитротолуол, С4, СЗ или пластичен експлозив, откраднат от собствената ти оръжейна, толкова добре прикрити, че не подозираш за тях, докато… всъщност изобщо не ги виждаш.

Луси отвори шкафа, за да вземе чая.

Лютива мъгла…

Сепна се. Какъв беше този шум?

Тя се ослуша.

Какво беше това?

Тиктакане. Коремът ѝ се сви при този звук. С Боб нямаха часовници на пружина. Тя мразеше този шум.

Какво, по дяволите, беше това?