Джефри Дивър - Часовникаря

— Къде в апартамента е бил?

— Оставил е часовника в банята. Аварийният изход е в спалнята, значи е бил и там.

Тя замълча. Включи се след малко:

— Търсят свидетели, но никой не е видял нито него, нито колата му. Може би със съучастника му се движат пеша, след като изгубиха джипа.

През Гринич Вилидж минаваха десетина линии на метрото. Можеха да са се измъкнали с него.

— Едва ли — не се съгласи Райм.

Според него Часовникаря и съучастникът му щели да предпочетат да имат автомобил. Използването на кола при извършването на престъпления е част от метода на действие на извършителя. Това рядко се променя.

Сакс направи оглед на спалнята, аварийния изход, банята и пътищата, по които Часовникаря би могъл да се измъкне. Провери и покрива. Катранената настилка не беше подменяна наскоро.

— Нищо няма, Райм. Сякаш и той носи специален костюм, за да не оставя следи. Сякаш не докосва нищо.

Известният френски криминалист Едмон Локар е формулиран тъй нареченото правило на обмена, според което между престъпника и местопрестъплението винаги се извършва обмен на частици. Той оставя нещо от себе си и нещо от местопрестъплението полепва по него. Това правило е измамно обнадеждаващо, защото въпросните частици могат да са толкова малки, че да не могат да се открият, или пък да са лесни за откриване, но да не са от полза за разследването. При все това правилото на Локар важеше.

Райм често се питаше дали може да има толкова умен престъпник, който да научи законите на криминалистиката и да не оставя никакви следи. Дали Часовникаря беше такъв?

— Мислѝ, Сакс… Трябва да има още нещо. Нещо липсва. Какво казва жертвата?

— Много е разстроена. Не може да се съсредоточи.

След кратко замисляне Райм обяви:

— Изпращам ти тайното ни оръжие. Може да помогне.

Кейтрин Данс седеше срещу Луси Рихтер в хола ѝ.

На стената отзад имаше плакат на Джими Хендрикс и сватбена снимка на Луси със съпруга ѝ, весел младеж с кръгло лице и парадна военна униформа.

Данс забеляза, че жената е доста спокойна, като се имат предвид обстоятелствата, макар че, както бе споменала Амелия, нещо я тревожеше. Данс предположи, че е друго, несвързано с нападението. Нямаше признаци на посттравматичен стрес; бе обезпокоена по-дълбоко.

— Ако нямате нищо против, бихте ли описали пак какво стана?

— Разбира се, ако ще ви помогне да заловите този мръсник.

Луси обясни как сутринта е отишла в залата за бодибилдинг. След като се върнала, намерила часовника.

— Разтревожих се. Тиктакането…

На лицето ѝ се изписа лек страх. Настъпление или бягство. По настояване на Данс тя описа бомбите в Ирак.

— Помислих си, че е подарък от някого, но някак си ме уплаши. После почувствах течение и излязох да видя какво става. Прозорецът в спалнята беше отворен. Тогава дойде полицаят.

— Друго необичайно?

— Не. Поне не си спомням.

Данс ѝ зададе още няколко въпроса. Луси Рихтер не познаваше Теди Адамс и Джоан Харпър. Не се сещаше за никого, който би могъл да иска смъртта ѝ. Опита се да си спомни още нещо, което ще помогне на полицията, но не успя. Нямаше представа кой е разпитвал съседите за нея предишната вечер.

Жената беше невероятно смела („мъжко момиче“), но Данс усещаше, че нещо ѝ пречи (подсъзнателно) да се съсредоточи върху случилото се. Често се прекръстваше неволно, което бе знак не че крие нещо, а че си е изградила мислена бариера, защитаваща я от онова, което я плаши.

Агентката свали бележника в скута си.

— Какво правите в града? — попита непринудено.

Луси обясни, че е в отпуск от служба в Близкия изток. Със съпруга си, Боб, се били запознали в Германия, а пък след няколко дни щяла да получи почетна грамота.

— Поздравления.

Луси се усмихна, но устните ѝ леко потрепнаха. Това не убягна на Данс.

Спомни си за съпруга си Бил, който бе получил медал за проявена храброст в опасна ситуация, четири дни преди да загине. Данс бързо прогони тези мисли.

Тръсна глава и продължи:

— Връщате се в Щатите и какво се случва? Натъквате се на този човек. Ужасна случайност. Особено като се има предвид какво сте преживели там.

— О, там не е толкова зле. По новините го представят в по-честни краски.

— Все пак… Изглежда обаче, че се справяте добре.

Езикът на тялото ѝ говореше съвсем друго.

— О, да. Върша си работата. Не е чак толкова трудно.

Луси преплете пръсти.

— С какво се занимавате там?

— Командвам цистерните с гориво.