Джефри Дивър - Часовникаря

Тъмнокосият красавец Ник също е полицай. По-старши. Луда глава, по-щур дори от Сакс сега. Тя седи върху масичката, хубава, от тиково дърво, купена преди година с последните ѝ пари, припечелени като манекенка. До нея стои тъмнокосият Ник — той също би могъл да работи като манекен. Идва от акция под прикритие. Носи тениска без ръкави, дънки и малък револвер на хълбока си. Малко е брадясал и Сакс го харесва така. Плановете за вечерта бяха следните: той се прибира и вечерят заедно. Тя е купила вино, свещи, салата и сьомга, всичко е подредено, както си трябва. От друга страна, Ник не се е прибирал от няколко дни. Затова може би ще отложат вечерята за по-късно.

Или изобщо няма да вечерят.

Но нещо не е наред. Има нещо „сериозно“.

Е, той е при нея, жив е, не са го убили при акцията под прикритие — най-опасните задачи в полицейската кариера. Трябваше да проследи банда, ограбваща тирове по магистралите. В това са замесени много пари, което означава много тежко въоръжение. Трима от най-добрите приятели на Ник са били с него. Със свито сърце тя се запитва дали някой от тях не е загинал. Познава ги всичките.

Или има друго? Дали е решил да скъса с нея?

Лошо, лошо… но поне е по-добре, отколкото някой да загине в престрелка с бандитите от Източен Ню Йорк.

— Казвай — подканва го тя.

— Виж, Ейми.

Така я наричаше на галено баща ѝ. Само двама мъже на света използваха това обръщение към нея.

— Стана така…

— Казвай направо — подканва го тя.

Амелия Сакс обича да казва нещата в очите. Очаква от другите същото.

— Сигурно скоро ще се разчуе. Исках да узнаеш първо от мен. Загазих.

Тя си мисли, че разбира. Ник е каубой, винаги готов да извади автомата си МР-5 и да влезе в престрелка с престъпниците. Сакс е по-добър стрелец, поне с пистолет, но по-рядко натиска спусъка. („Не можеш да върнеш куршумите назад“ — казваше баща ѝ.) Тя си помисля, че е имало престрелка и Ник е убил някого — може би дори някой невинен. Добре. Ще го отстранят временно, докато се събере комисия да реши дали стрелбата е била оправдана.

Тя му съчувства и ще го подкрепя, каквото и да става. Неочаквано той добавя:

— Хванаха ме с подкуп.

— Теб…

— Със Сами… и Джо… обирджиите на камиони. Хванаха ни. Яко загазихме.

Гласът му потреперва. Никога не го е чувала да плаче, но ѝ се струва, че всеки момент от очите му ще потекат сълзи.

— Взимал си подкупи? — не вярва на ушите си тя.

— Да… — Но това е само началото, той продължава: — Има обаче и по-лошо.

По-лошо? Кое може да е по-лошо?

— Ние бяхме извършителите . Ние ги ограбвахме.

— Искаш да кажеш, че тази вечер ти…

Гласът ѝ изневерява.

— О, Ейми, не само тази вечер. Цяла година. Цяла шибана година. Имахме хора в складовете. Те ни казваха, когато се очаква пратка. Спирахме камионите и… Е, сигурно разбираш. Няма нужда да ти казвам подробности. Днес ни бяха устроили клопка. Пипнаха ни с мръсни ръце. Ох, как само ни пипнаха.

Тя се замисля за нощите, когато е отсъствал, уж под прикритие, уж следи грабителите. Поне веднъж седмично.

— Случайно попаднах в играта. Нямах избор…

Няма нужда да му отговаря, да каже: „Не, не, не, божичко, винаги има избор.“ Амелия Сакс не търси оправдания за себе си, не ги приема и от другите. Той, разбира се, го знае, това е в основата на любовта им.

Това беше в основата на любовта им.

Ник престава да се оправдава:

— Прецаках всичко, Ейми. Провалих се. Дойдох само да ти кажа.

— Ще се предадеш ли?

— Най-вероятно. Не знам какво ще правя. Мамка му.

Тя е като втрещена, не се сеща какво да каже, нищичко. Спомня си за моментите им заедно — часовете на стрелбището, когато са изстрелвали килограми куршуми; в баровете на „Бродуей“, когато са пресушавали десетки чаши с дайкири; когато лежаха пред камината в апартамента ѝ.

— Ще разнищят миналото ми под лупа, Ейми. Ще им кажа, че си чиста, но пак ще те разпитват. Много ще те разпитват. Ще се опитам да не те замесвам.

Иска ѝ се да го попита защо… Ник е израсъл в Бруклин, той е типичен привлекателен нахакан хлапак. Като юноша се забърквал в бандите, но баща му някак е успял да му набие в главата здрав разум и той се е отказал от това. Защо пак е преминал на другата страна? За парите ли? (Ето още нещо, което е крил от нея; как не се е досетила?)

Защо?

Той обаче не ѝ дава възможност да попита.

— Трябва да тръгвам. Ще проверят телефонните ми обаждания, ще узнаят за нас. Скоро ще дойдат при теб. Ще гледам да не те замесвам. Ще се постарая. Обичам те.