Джефри Дивър - Часовникаря

Сакс седна на паянтовото столче до Йънг. Кимнаха си за поздрав.

— Здрасти, момиче.

— Добър вечер, детективе.

— Да, и аз исках да кажа „детектив“. Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Иънг се огледа.

— Тук е по-добре, отколкото вкъщи — отбеляза. — Не искам да замесвам жена си в тези игри.

Тоест не искаше да разбере, че пак се е пропил.

Сакс седна до него. Йънг не изглеждаше добре. Лицето му беше бледо, очите му сълзяха — по-зачервени от преди. Дрехите му бяха намачкани, а палтото, преметнато на столчето, се влачеше по пода.

— Благодаря, че се обадихте — каза Сакс.

Йънг погледна бармана и поклати глава:

— Няма пак да избяга. Абсурд. Ще загуби, ако се опита.

Съсухреният мъж с татуировка на котва на ръката измърмори разсеяно:

— Може би.

Сакс почувства допир до коляното си, за момент се почуди дали старецът не се опитва да я опипва. Погледна надолу и видя листче. Искаше да ѝ го подаде, без някой да види. Беше ксерокопие от счетоводна книга или дневник.

Йънг се наведе към нея и прошепна:

— Това е страница от деловодната книга за досиетата.

Сакс погледна листа. По средата пишеше:

Разследване номер: 3453496, Сарковски, Франк

Същност: Убийство

Изпратено на: участък 158

По искане на:

Дата на изпращане: 28 ноември

Дата на връщане:

— Колегата, с когото работя, е проверил и каза, че във ведомостта не се споменава за изпращане на материалите някъде.

— Сигурно е търсил само в компютъра. Аз погледнах и тук. Може би е фигурирало в компютъра, но са го изтрили. Това е резервната ведомост на книга.

— Защо в Сто петдесет и осми?

— Не знам. Няма причина да го пращат там.

— Откъде взехте това? — попита Сакс и кимна към листа.

— От един приятел. Бивш колега. Надежден човек. Вече е забравил какво съм го помолил.

— Къде в Сто петдесет и осми може да са го прибрали? В хранилището?

Иънг сви рамене:

— Нямам представа.

Пресуши чашата си.

— Благодаря — каза Сакс.

Той сви рамене и потропа по барплота.

— Смятате да поработите в къщата и градината, а? — осведоми се тя.

— Да. Може да се каже.

Йънг явно не искаше да говори повече за това.

Сакс погледна часовника си.

— Слушайте, колата ми е отвън. Мога да ви откарам.

— Не, имам среща с един приятел, бивш колега. Ще поиграем билярд в Челси. Там има хубав клуб. Играеш ли билярд?

— Не. Е, само като дете, с татко. — Сърцето ѝ се сви при мисълта за баща ѝ. — Да ви откарам ли там?

Йънг се изсмя дрезгаво:

— Да не си таксиджийка? Да ме откара вкъщи, да ме откара до залата за билярд. Не, ще отида пеша. Малко физически упражнения. — Огледа бара. — Това местенце е супер, как мислиш?

— Става.

— На „Таймс Скуеър“ вече не са останали много от тия стари дупки… Работех във Втори. Знаеш ли…

— На Четирийсет и втора улица. Аз също съм била там.

— Преди да стане търговски център. Винаги съм си мислил, мамка му, каква жега. Понякога през август дори бандюгите се завираха в миша дупка, толкова беше горещо. Какви дни. — Йънг отпи глътка уиски, жълто като очите му. — Сега минавам покрай тия барове. Този, другите… На някои още стоят старите надписи, от четирийсетте и петдесетте предполагам. Че имали климатик. Странна работа, а, бар да рекламира, че има климатик, за да привлича клиенти. Сега е друго, а? Времената се менят. — Потропа с осеяния си с белези юмрук по надраскания барплот, за да привлече вниманието на бармана. — Дааа, мамка му, времената се менят.

21.01 ч.

Новата им кола беше буик „Льосабр“.

— Откъде го взе? — попита Винсънт, когато седна до Дънкан.

Колата чакаше с работещ двигател пред църквата.

— От Долен Ийстсайд — отвърна Дънкан и за миг го погледна.

— Никой ли не те видя?

— Само собственикът. За кратко. Но няма да каже на никого.

Дънкан потупа по джоба си, където държеше пистолета. Кимна към ъгъла, където преди няколко часа бе заклал студента.

— Да си виждал полиция наоколо?

— Не, никой не е идвал.

— Добре. Значи вероятно са извозили контейнера и трупът вече пътува на някой шлеп.

„Прережи очите…“

— Какво стана в гаража? — попита Винсънт.

Дънкан леко се намръщи:

— Не успях да се приближа до джипа. На етажа нямаше много ченгета, но имаше някакъв клошар. Вдигна врява и след малко дотичаха полицаи. Трябваше да се махна.

Тръгнаха. Винсънт нямаше представа къде отиват. Дънкан се беше обадил преди десет минути и нареди да го чака долу. Буикът беше стар и миришеше на цигари. Не знаеше как да го нарича. Беше тъмносин, но синьомобил звучеше смешно. Не можеше да измисли име за колата. В момента Умния Винсънт не беше в много духовито настроение. След няколко минути попита: