Джефри Дивър - Часовникаря

— Никъде не съм тръгнал, Рей.

Пуласки си сложи очила с увеличителни стъкла.

— Ето, тук има нещо. Памучни влакна. Бежови. Почти като цвета на човешка кожа.

— „Почти“ — повтори жлъчно Райм.

— С цвят на човешка кожа. Обзалагам се, че са от ръкавици.

— Значи престъпниците са умни и внимателни — заключи Райм.

Звучеше леко неспокойно, което разтревожи Пуласки. Не му харесваше, когато Линкълн Райм се обезпокои. Побиха го тръпки, но не от студа.

— Има ли нещо по гумите и решетката на радиатора?

Пуласки провери.

— Киша и кал.

— Вземи проби.

След като свърши, младежът обяви:

— Готово.

— Снимай с фотоапарата и камерата. Знаеш ли как?

Пуласки знаеше. Беше снимал на сватбата на брат си.

— След това провери възможните пътища за бягство.

Пуласки се огледа. Тогава отново чу стъргане, стъпки?

Шум от капки. Звучеше и като тиктакане, което го изправи на нокти. Отново започна да оглежда, напред-назад, към изхода, гледаше не само надолу, а и нагоре, както Райм съветваше в книгата си.

„Местопрестъплението е триизмерно…“

— Засега нищо.

Райм изръмжа.

Пуласки застина. Чу нещо, което прозвуча като стъпки.

Посегна към хълбока си, но установи, че е забравил пистолета си под гащеризона. Глупаво. Дали да не отвори ципа, да извади кобура и да го сложи отвън?

Не, така щеше да замърси уликите.

Рей Пуласки реши да не пипа пистолета.

„Това е само един стар гараж; разбира се, че ще има шумове. Спокойно.“

Непроницаемите лунни лица от визитните картички на Часовникаря гледаха Линкълн Райм.

Зловещите очи не издаваха нищо.

Чуваше се само тиктакане; нищо от радиостанцията. Изведнъж — странни шумове. Стъргане, тракане. Дали бяха смущения?

— Рей? Чуваш ли?

Нищо, само тик-так… тик-так…

— Рей?

Силен трясък. Метален звън.

Райм се стресна.

— Рей? Какво става?

Пак никакъв отговор.

Точно се канеше да смени честотата и да изпрати Хауман да провери новобранеца, когато радиостанцията най-после се включи.

— Помощ! — чу се уплашеният глас на Пуласки. — Десет-тринайсет, десет… Тук…

Код 10-13 бе най-спешният полицейски сигнал.

Райм изкрещя:

— Отговорѝ ми! Там ли си?

— Не мога…

Изпъшка.

Радиостанцията замлъкна.

Боже мой.

— Мел, веднага се обади на Хауман!

Купър натисна няколко копчета.

— Има връзка — извика и посочи на Райм слушалките.

— Бо, Райм е. Има проблем с Пуласки. Извика десет-тринайсет. Чу ли?

— Не, но веднага тръгваме.

— Оглеждаше по-близките стълби до джипа.

— Разбрано.

Свързан на общата честота, Райм чуваше всички предавания. Хауман изпрати няколко тактически екипа и извика бърза помощ. Заповяда на хората си да се разпръснат и да блокират всички изходи.

Райм отпусна главата си върху облегалката на инвалидната количка, беше бесен.

Бесен, защото Сакс изостави Неговото разследване, заради Онова. Бесен на себе си, защото позволи на неопитен новобранец да прави оглед на потенциално опасно местопрестъпление.

— Линк, горе сме — чу се гласът на Селито. — Не го виждаме.

— Не ми казвай какво не си намерил, мамка му!

Още гласове.

— Нищо на този етаж.

— Ето джипа.

— Къде е?

— Там има някой, вляво.

— Не. Той е от нашите.

— Още светлина! Дайте още светлина!

Минаха няколко секунди. Сякаш бяха часове.

Какво ставаше там?

„Мамка му, някой да каже!“

Никой обаче не отговори на мълчаливия му въпрос. Той превключи на честотата на Пуласки.

— Рей?

Чу няколко изщраквания, сякаш (или поне така си представяше) някой с прерязано гърло се опитва да говори, но няма глас.

20.26 ч.

— Здравей, Ейми. Трябва да поговорим.

— Разбира се.

Сакс караше към Хелс Кичън в централен Манхатън, за да вземе досието по случая „Франк Сарковски“, но не мислеше за това. Мислеше за часовниците. Как времето може да тече напред или да е спряло. Мислеше си за моментите, когато ни се иска да тече по-бързо, за да ни избави от онова, което изпитваме в момента. Но това не става. В такива моменти времето се влачи ужасно бавно, понякога дори спира като сърцето на осъден на смърт в момента на екзекуцията.

— Трябва да поговорим.

Амелия Сакс си спомняше един разговор отпреди много години.

— Сериозно е — добавя Ник.

Двамата влюбени са в апартамента на Сакс в Бруклин. Тя е новобранец, с униформа, с обувки, излъскани като огледало. („Лъснатите обувки показват повече уважение от изгладената униформа — съветваше я баща ѝ. — Запомнѝ това.“ И тя го беше запомнила.)