Джефри Дивър - Часовникаря

Носеше слушалки, чрез които би трябвало да поддържа постоянна радиовръзка с Линкълн Райм, но засега само бръмчаха.

Изведнъж от тях изгърмя сопнатият глас на Райм:

— Какво има там?

Пуласки подскочи. Намали звука.

— Ами, сър, виждам джип. На около седем метра от мен. Спрян е в сравнително пуста част на…

— „ Сравнително пуст“? Това ми звучи като „доста уникален“ или „леко бременна“. Има ли коли или не?

— Има.

— Колко?

— Шест, сър. На разстояния между три и шест метра от колата на заподозрения.

— Не ме „съросвай“. Пази си гласа за по-важни неща.

— Добре.

— Колите празни ли са? Да не се крие някой в тях?

— Колегите от специалния отряд са проверили.

— Капаците им топли ли са?

— Ами, не знам. Ще проверя.

Трябваше да се сети по-рано.

Той ги докосна един по един с опакото на дланта си — не биваше да оставя отпечатъци.

— Студени са. Отдавна са тук.

— Добре, значи няма свидетели. Има ли пресни следи от гуми, водещи към изхода?

— Нищо прясно, не. Само следите на джипа.

— Значи вероятно не са имали резервна кола. Избягали са пеша. Това е по-добре за нас… Така, Рей, изгради си общ поглед към местопрестъплението.

— Трета глава.

— Проклетата книга е моя . Много добре знам какво пише в нея.

— Добре, общ поглед… джипът е спрян случайно, между две места за паркиране.

— Бързали са да се разкарат, разбира се. Знаели са, че ги преследват. Има ли видими следи от обувки?

— Не. Подът е сух.

— Къде е най-близкият изход?

— Към стълбите. На около осем метра.

— Проверен ли е от спецотряда?

— Да.

— Какво още се вижда на пръв поглед?

Пуласки се огледа, завъртя се. „Обикновен гараж — помисли си. — Нищо необичайно…“ Присви очи, искаше да види нещо важно. Но нямаше. Неохотно каза:

— Не знам.

— В тази работа човек никога не знае — заговори спокойно Райм като търпелив преподавател. — Случайността е важна. Понякога просто трябва да ти хрумне нещо. Осланяй се на впечатленията си. Отпусни се.

За момент Пуласки не може да измисли нищо. Изведнъж му хрумна:

— Защо са спрели точно тук?

— Какво?

— Попитахте какво ми хрумва. Ами, струва ми се странно, че са спрели точно тук, толкова далеч от изхода. Защо не са спрели там? И защо не са се опитали да скрият по-добре джипа?

— Добре, Рей. Трябваше сам да се досетя за този въпрос. Какво мислиш? Защо са спрели там?

— Може би се е уплашил.

— Може. Нищо по-хубаво за нас от невнимателен извършител… Помисли за това. Така, започвай огледа от изхода към колата, после около нея. Погледни отдолу и тавана отгоре. Знаеш ли как се прави оглед по метода на мрежата?

— Да.

Пуласки едва се сдържа да не добави „сър“.

През следващите двайсет минути той обикаля напред-назад, огледа пода и тавана около джипа. Не пропусна и един милиметър. Подуши въздуха — и не откри нищо съществено в миризмата на машинно масло, бензин и мухъл. Разтревожен, отново се обади на Райм и докладва, че не е открил нищо съществено. Криминалистът не реагира, само му каза да претърси самия джип.

Провериха регистрационните номера и номера на двигателя и установиха, че джипът наистина принадлежи на онзи човек от списъка, когото бяха изключили като заподозрян, защото излежаваше присъда за наркотици на Райкърс Айлънд. Джипът бил конфискуван, което означаваше, че Часовникаря го е откраднал от полицейски паркинг, където е чакал да бъде продаден на търг в полза на държавата. Умно, замисли се Райм, защото можеха да минат месеци, преди документите за продажбата да бъдат оформени. Регистрационните номера пък бяха откраднати от друг бежов шевролет „Бронко“, паркиран на летище „Нюарк“.

Ненадейно Райм изрече със странен, шепнещ глас:

— Обичам колите, Рей. Те казват много. Като книги са.

Пуласки се спомни главата от учебника, където се съдържаше тази информация. Понечи да цитира, но се спря и се задоволи да каже:

— Да, номерата на двигателя, регистрацията, лепенките по броните, лепенките от магазина, талоните за пре…

Райм се изсмя:

— Да, ако извършителят е собственикът. Само че нашият джип е краден, затова автосервизът, където си е сменял маслото и фактът, че е учил в гимназия „Джон Адамс“, не ни помагат много, нали?

— Май не.

— „Май не“ — повтори Райм. — Каква информация може да ни даде една крадена кола?

— Ами, пръстови отпечатъци.

— Много добре. В една кола има безброй неща, които можеш да пипнеш — копчета, дръжки, облегалки, държатели за чашки, стотици места. Има безброй лъскави повърхности. Благодаря, Детройт… Е, може да е Токио, или Хамбург, както и да е. Да видим какво ще намериш. Има много места. Стотици. Повечето хора използват колите си като куфарчета за документи или чекмеджета за инструменти, тъпчат в тях какво ли не. Безброй лични вещи. Колата е като дневник, в който никой не се сеща да излъже. Първо потърси такива неща. В. Д.